Скачам от планинския връх преди телохранителя си. Севро и Мустанга ме придружават - прескачаме на друг връх, после прелитаме над ниското подножие под обстрел.
Суверенът е ключът към тази война, ключът към разбиването на това Общество, за да могат да се надигнат Синовете на Арес. Когато тя попадне в плен, самото Общество ще се чуди и мае дали изобщо съществува без Октавия на трона му. Сенатори и губернатори ще се опитат да завземат властта. Ще избухнат десетина местни войни и те ще раздробят войската и единството.
Под мен по дъното на обширния каньон се е разположил светът на изобилието - езера и потоци, високи до кръста треви, дървета, покрити с цвят и спартански борове, израснали под странни ъгли по километричните стени на каньона въпреки стръмния наклон. Над всичко това царува грамадната рееща се планина Олимп. Мярвам спокойните замъци и виждам елени да тичат из долината на Марс. Но не съзирам деца край големите реки, там няма момчета и момичета в доспехи. Само спомени и разкаляна пръст. Вече са извозили учениците. Колко ли странно е било - да се борят за живота си със средновековни оръжия само за да се спуснат нашественици от Космоса и да ги приберат в капсули.
Върху една от белите островърхи кули на плаващия Олимп се срещаме с Рагнар и Юпитер. В залите, по склоновете лежат мъртъвци.
- Използвали са го като база - казва бодро Юпитер. -Твоят Опетнен не одобрява тяхната самонадеяност. Харесвам го тоя звяр! - Нашите войници заемат частта на Валес Маринерис, заделена за Института, далеч на изток от Егия в горната част на големия каньон. Гледам през прозореца как стотици приятелски капсули кацат на плацдарма и за трийсет минути разтоварват повече от триста хиляди души. По всяка спусната рампа изтичва Златен и неизменно стъпва пръв на вража земя.
- Няма съпротива - отбелязвам тихо. Шлемът на звездната ми Черупка е отворен. Поглеждам нервно Мустанга.
Тя отмята руси кичури от очите си.
- Колкото по-дълго се окопаваме, толкова по-трудно що ни изтикат. Защо изчакват?
- Искат да ни струпат на едно място като чепки грозде и после да ни стъпчат - гадае Севро. - Атомно оръжие?
- Глупави деца! - Юпитер пребърква джобовете на едни от мъртъвците. - За това си имаме Сиви. Нека стъпчат тях. Те ще са като смазка, която ще улесни преминаването ни.
- Няма атомни оръжия - отвръща Мустанга. - Сензорите щяха да ги усетят от сто километра. - Тя оглежда земята долу. - Изчакват, защото нямат достатъчно хора да ни излязат насреща и да ни спрат в долината. Или сме ги изловили неподготвени, което е съмнително. Или са пратили твърде много войска да спре настъплението на Лорн. Или са изградили точки за блокаж в долината. Или строяват войските около Цитаделата. Или са ни заложили капан.
Умът й е машина.
- Заложили са капан - добавя тя след малко. - Но разчитат прекалено на него, за да ни задържи, докато преразпределят войски и оборудване. - Изсумтява презрително. - Статичната защита без масивна мобилна подкрепа е неприложима от времето, на Линията Мажино насам!
- Но те знаят, че не искаме да погубим града, нито населението - казвам.
- Знаят го. - Мустанга нагласява дейтапада си и преглежда картата. - Което намалява тактическата ни гъвкавост.
- Тоталната война е по-лесна! - недоволства Юпитер. -Дайте да използваме смазката от Сиви, за да улесним преминаването си, после да пуснем бомби върху стените под щитовете. Достъпът осигурен.
- За да разрушиш един град, е нужен цял ден, а след това трябват петдесет години, за да го построиш наново! - сопва се Мустанга. - Ще се главиш ли за началник на реконструкцията?
- Да ти приличам на строител? - пита Юпитер.
- Коридорът до Егия е широк средно осемдесет километра, обграден от двете страни със седемкилометрови стени. Целият с зает от ферми и селски стопанства, снабдяващи града. Белона вероятно са осеяли цялото пространство с мини. Ако са имали време. Не им казахме точно кога ще дойдем. - Дали са имали време?
Мустанга ми прави знак да се отстраним.
Отдалечаваме се от останалия ми команден състав, а те се споглеждат и извъртат очи. Просторните коридори на двореца би трябвало да ми напомнят за минали победи, но тук ме обзема само остра меланхолия. Толкова много спомени. Толкова изгубени приятели, мисля си аз, когато виждам Сиви да кацат край замъка Минерва, където някога се дуелирахме с Пакс.
- Оттук до стените са осемдесет километра - казва Мустанга. - Можем да осъществим набега по план. Само защото не се възпротивиха при нашето кацане, не означава, че съществува някакъв нечестив замисъл. - Тя забелязва колебанието в очите ми. - Ние сме тук колкото заради Суверена, толкова и заради баща ми. Трябва да действаме премерено.