Щом всички се събираме на дъното, казвам в комуникатора:
- Всички си знаете задачите.
Севро протяга брониран юмрук и се чукваме. Същото прави и Мустанга. Рагнар отдава чест със свит юмрук върху сърцето. Юпитер се прозява в комуникатора. Клоуна, Чакълчето и Бурена нахъсват Виещите и размътват тинята по дъното на реката. Секундите отлитат. Бръсначът ми е навит около ръката. В лявата ми длан - пулсЮмрук. Усещам тупкането на сърцето си и хладния допир на медальона до гърдите. Чувам пукота на хаоса навън. Юмруците ми на Пъклолаз се свиват. Очите ми се затварят. Севро пуска сонда нагоре да провери дали на брега е безопасно.
Аз трябва да намеря Суверена.
Рагнар - да отвори портите.
Мустанга - да свали щита, та Рок да прати подкрепления и да превземем града с един съкрушителен замах. Не ми се иска тя да ме оставя, но не мога да поверя задачата на никой друг.
Вяра. Трябва да вярвам, че тя ще оживее, да вярвам, че нейните Обсидиани ще я опазят и че тя сама ще се опази. Тежест притиска сърцето ми — страх, че Мустанга няма да се върне. Струва ми се, че тя вече пропада в тъмното. Ако умре, тя ще умре, повярвала в една лъжа. Заричам се, ако оцелеем, да й кажа всичко. Заслужава поне това.
Оживей. Оживей. Всички вие - оживейте!
Мустанга потегля надолу по реката, километри по-надолу, докато стига до парка край генераторите. Сподирям я с поглед и се мъча да намеря някаква опора, нещо, към което да отправя молитви. Баща ми е с мен, Ео също. Усещам присъствието им в ударите на сърцето си.
Затварям очи.
Севро прибира изпратената горе сонда и казва, че е чисто, само някакво момиченце си играело в калта над нас.
- Бийте се един за друг! - казвам по комуникатора на тези до мен на дъното. - След мен!
Задействаме гравиБотушите си, издигаме се във водата и изскачаме от реката като мастиленочерни страшилища. От черните ни звездни Черупки капе вода, докато прелитаме над речния бряг, разкалян от дъжда, валял, преди да вдигнат щитовете над града. Под нас самотно Кафяво момиче без броня стои, затънало до глезени в калта. Взирам се в него изпод страшния си черен шлем. То трябва да се крие със семейството си, а не да е навън в обсадения град. Нещо не е наред.
Щом ни вижда, вади от една кошница малък кълбообразен уред. Мълния прорязва небето. По подгъва на официалната й рокля полепва кал и тя става още по-тъмнокафява.
- Застреляйте я! - изръмжава Севро.
Блъскам ръката му. Вместо изстрела му избухва едно дърво. И щом вдигам очи, виждам високо горе на стената, далеч извън обсега на изпратената от Севро сонда и на ЕМИ кълбото в ръката на момичето, рицари от Белона и техните Обсидианови свити. Те чакат.
Момичето натиска едно копче на кълбото.
И тогава смъртта се развихря.
ЧАСТ IV
РАЗРУХА
Издигнеш ли се ти до небесата чак,
в калта ще рухнеш пак.
Карн ау Белона
40.
КАЛ
ЕМИ избухва. Звукът е като ахване на дете великанче, убодено с игла. Нашата електроника изключва. ГравиБотушите ни пращят. Синапсите на звездната Черупка отказват и масивните метални скафандри попадат в хватката на гравитацията. Политаме надолу. Повечето падат в калта по речния бряг. Аз цопвам във водата. Потъвам. Потъвам. Ушите ми пукат. Надолу и все по-надолу, докато се забивам в тинята на дъното. Ударът е силен. Краката ми се огъват под тежестта на скафандъра. Падам по гръб. Не виждам войниците си. Докато падах, видях само сенки да се движат по повърхността на водата. Сега вече съм много надълбоко и не виждам нищо, освен как реката потъмнява от кръв. От време на време светкавици очертават силуетите на бързо потъващи тела.
Не мога да помръдна. Звездната ми Черупка е твърде тежка. Лежа като костенурка, затънал в тинята по речното дъно. Объркан съм. Измъчва ме страх. Случи се толкова бързо. Не мога дори да се огледам наляво или надясно, за да видя кой е с мен. Комуникаторът ми не работи. Ако работеше, сигурно щях да чувам писъци и проклятия.
Тази звездна Черупка ме докара от Космоса на земята! Спасителен сал, лична крепост в разгара на войната. Сега тя е моят ковчег.
Сърцето ми думка. Иде ми да пищя.
Хипервентилация. Ужасът засяда в гърдите ми, напряга ме, кара ме да преглъщам въздух, да го поглъщам, сякаш той що ми даде сили да помръдна. По-бавно. По-бавно. Мисли. Мисли. Две тела потъват наблизо. Натежали в броните си, те падат бързо при другите на дъното. Няма изящество в смъртта - докато падат, от тях се лее кръв. Когато убийците приключат със затъналите в крайбрежната кал, те ще слязат тук при нас. Нo няма нужда. Забавям дишането си. В скафандъра е останал ограничен запас от кислород. Рециклаторът е извън строя.