Касий е знаел за плана ми. Той трябва да е бил. Или са ме предали?
Не казах на никого, освен на Синовете, Севро и Мустанга. Никой от тях не би могъл да стане изменник. Той npocто е знаел. Копелето му проклето! Ако можех, щях да се предам. Щях да спася живота на тези с мен. Но нямам комуникатор.
Извивам тялото си насам-натам и се мъча да се преобърна настрана. Но съм заклещен в калта, а скафандърът ми е куп метал, тежък над един тон. Подпирам се с ръце. Нищо. Кали ме поглъща. Мустанга избяга, струва ми се. Надявам се. Дали ще разбере, че сме тук долу?
Търся Севро, Рагнар, моите Виещи. Тъмни силуети край мен. Главата ми се върти. Кърваво проклятие, забави дишаното! Забави. Мисли. Дори не си направиха труда да дойдат да ме убият. Ще умра на дъното на река, втренчен в повърхността докато приятелите ми един по един падат при мен. Толкова сам. Севро. Рагнар. Чакълчето. Бурена. Клоуна. Те са мъртви. Умират. Пред очите им е същото. Или може би са на брега, Белона вървят между парализираните брони и убиват когото си пожелаят. Иде ми да заплача от безсилие.
Стига. Направи нещо. Движи се.
Издигнеш ли се ти до небесата чак, в калта ще рухнеш пак - отеква в паметта ми.
За трети път ме зарязват да умра в калта. Скърцам със зъби, докато усещам как емайлът им се рони, а аз влагам цялата си сила да размърдам десницата си. Бавно, ужасно бавно тя успява да се изтръгне от засмукващия вакуум на калта. Но се освобождава единствено тя. Няма да успея да се преобърна. Твърде съм затънал. Прекалено тежък съм в скафандъра. И тогава го виждам. Когато ЕМИ избухна, той изключи електрическите синапси, а това означава, че скафандърът се парализира, ала бръсначът все още е в действие - ето го, увит като бял питон около ръката ми.
„Той ще ти спаси живота на цената на един крайник“. Тези думи ми казаха, когато пъхнаха в ръката ми Секача като момче. Той ще се изправи. Но около ръката ми... Трябва да действам бързо.
Поемам въздух, затварям очи и усещам допира на щифта до палеца на скафандъра. Трябва да съм по-бърз от огнен език. По-бърз от пъклена пепелянка. Включвам.
Бръсначът се стяга, изправя се и прерязва метала както нож реже масло.
Изключвам. Острието се спира, когато захапва мускула, но не разрязва костта. Изскимтявам от ужасната болка над китката. Водата облива накълцаната ръка и охлажда изгарящата рана.
И тогава ме изпълва ужас. Вода. Току-що пропуснах в скафандъра си вода. Глупак. Скоро той ще се напълни. Вече я усещам как се процежда вътре до шията ми. Само след две-три минути ще се удавя. Измъквам от насечената метална черупка окървавената си ръка и свалям от нея отпуснатия бръснач, който се вие във водата като пипало. После отново го задействам. Той оформя смъртоносна питанка и аз го насочвам към другия ръкав.
Скафандърът ми вече е пълен с вода до гърдите. Въздухът е рядък. Всяко вдишване запалва още звезди зад очите ми. Обзема ме усещане за лекота, докато кръвта изтича от раните и ръцете ми. Мога да оцелея дълго време, като си сдържам дъхй Но получих хипервентилация и сега вдишвам въглероден двуокис. Ала после и другата ми ръка се освобождава от ръкава на скафандъра. Гола и бледа на странната мъждива светлина. От нея струят нежни облаци кръв.
Ако не ме бяха обучили за Пъклолаз, щях да умра на това речно дъно. Но сега смъквам звездната си Черупка и бронята отдолу. Спасява ме моята сръчност. Не мога да си помръдна главата от тежестта на шлема. Не виждам къде режа. Кожата ми и болката, която тя усеща, ми служат за очи. Лека-полека се измъквам от скафандъра. Малко по малко прокарвам смъртоносното острие край тялото си. Проливам кръв във водата и отърсвам черупката си в нея. Отделям се от екзоскелета. Приличам на скакалец, измъкващ се от изсъхналата си обвивка. Много внимателно свалям шлема, като го отрязвам по врата. Стаявам дъх и само си одрасквам гърлото.
Драскотина. Толкова близо до вратната вена.
Краката са последната част от мен, която освобождавам. Сядам, а отрязаните парчета от скафандъра дращят кожата ми. Издърпвам десния си крак от разсечения метал. Жив съм, ранен, в студената тъмна река. Без шлем. Сдържам си дъха, а пред очите ми разцъфват петна. Сега успявам да видя осеяното с хора речно дъно около мен. Изплувам до най-едрия и виждам затворените очи на Рагнар зад стъклото на звездната му Черупка. От тях се стичат сълзи. Дробовете му са грамадни, но в скафандъра няма как да е останал много кислород. Той се движи по-добре от мен - заради огромната си сила. Но никой не може да плува в тази вода с броня.