Не предполагах, че той може да плаче. Ала сега той безмълвно лее сълзи. Не едри и драматични. Тези са други, спокойни.
И когато отваря очи, виждам в него и още нещо. Някаква задрямала частица от душата му се възпламенява. Той бе мъртъв, бе се предал на съдбата си. Ала ето ме, аз плувам тук, обвит в раздрани черни тактически дрехи, окървавен, определено изглеждам не в ред, ала съм свободен от черупката си. Аз съм неговата надежда. Започвам да режа, въпреки че собствените ми дробове се раздират. Той ми е нужен. Не мога да търся Севро - няма време. А не мога да изплувам само за да ме убият на място.
Работя по него като същински Ваятел, докато той се измъква от екзоскелета си. Други са забелязали какво правим. Но още не можем да им помогнем. Трябва да се крепят.
Двамата с Рагнар ритаме във водата и успяваме да изплуваме през бурното течение до повърхността. Дробовете ни жадуват за въздух. Бледото татуирано тяло на Рагнар се движи във водата с изящество, с което не мога да се меря. Не знаех, че Обсидианите са такива добри плувци. Обяснимо е за някой, роден в близост до плаващите ледени маси.
Близо сме до повърхността, когато разумът ми губи пред тялото. На десетина стъпки под нея се нагълтвам с вода.
Мрак.
Усещам кал между пръстите си. Нещо се движи из гърдите ми. Вода. Повръщам я, изплювайки я в груба ръка, долепена до устата ми, за да мълча. Продължавам да драйфам през пръстите. После ме разтърсва взрив от наслада, когато най-сетне вдъхвам въздух. Прекрасен въздух. Дланта все така покрива устата ми. И за миг нищо не съществува. Само чистият оргазъм от живота, нахлуващ в дробовете ми. Жегването на кислорода по изпразнените ми, измъчвани от болки органи. И внезапно гръмва грохотът на далечната война. И човешки стонове. Намираме се сред поле, осеяно с трупове. Стената се извисява горе. Реката тече бурно в нозете ни. От избухването на електромагнитния импулс са минали минути, но сякаш денят си е отишъл и ни е изоставил.
Рагнар ме извлича в калта между двама мъртви Обсидиаин Двама Златни от Белона, шестима Обсидианови и шестима Черни обикалят по тъмния бряг и довършват безпомощно лежащите. Късметлии сме, че останалите са зарязали кланета за да се върнат в битката край стената. Навярно Касий ги е отвел. Сигурно не е знаел, че аз съм тук, но му е било напълно известно поне за пробойната, дело на Синовете. За мен той би останал. Късмет, че не носех знамето, което ми приготвиха Клоуна и Бурена. Двоен късмет, че не им позволих да сложат вълчите си наметки.
Тази кал е гробище. Моите войници са наполовина погребани. Някои се опитват да се надигнат в тежките си мърши брони само за да се подхлъзнат пак в калта или Златните да ги изритат на земята и да ги заколят безмилостно. Повечето лежат кротко. Цяло поле бръмбари в брони, от които изтича червено.
Сивите се шегуват помежду си, докато методично си вършат работата, не бързат да довършат един Обсидианов, затънал по гръб, използват форсПики, за да пробият дебелата звездна Черупка и го приковават на земята като момчета, измъчващи заседнал на плиткото рак. Най-сетне го довършват, като го застрелват с пушките с бронебойни куршуми, наречени „дълбачки“.
Рагнар посочва към калта. Полуголи, с него се облепваме с тъмната, тежка пръст. Тя охлажда трасиращите разрези по тялото ми и покрива татуировките по неговото. Посочвам шлема на един от Златните и със знаци обяснявам, че нашият спасителен кислород привършва. Рагнар кима. Изваждам бръснач от тялото на мъртъв Златен - не мога да различа кой е - и го подавам на Рагнар. Досега той е бил само в ръцете на Златни. Нито Преторианци, нито Обсидиани - дори и тези със знаци, връчени им лично от Суверена - са докосвали това оръжие от времето на Тъмния бунт насам. Да го докоснеш, означава да умреш от глад. Никаква възможност да попаднеш във Валхала. Само глад, студ и краят на всичко. Но нашите врагове ще имат пулсЩитове. Нито едно друго оръжие няма да върши работа.
Рагнар го изпуска, сякаш е направен от огън. Бутвам го обратно в разтрепераните му ръце.
- Те не са богове.
Промъкваме се напред през гробището като сенки, извадени от Стикс. Враговете ни не са в своите бойни отряди. Лесни мишени. Подтичвам напред на четири крака като някакъв ужасен паяк и едва се надигам от земята, за да убия двама Обсидиани, преди да успеят да се обърнат. Рагнар пречупва шията на още един и разсича друг на две, а пластината с Откат пада. Изправям се на крака, изтичвам до най-високия Обсидиан, скачам и забивам острието си в тялото му. Приземявам се неуспешно на ранената си ръка. Дори не усещам болката. Адреналинът ми е в повече. Виждам как отряд Сиви завива, падам заедно с тялото на Обсидиановия и след като се въргалям в калта, лягам в мрак и мръсотия сред останалите трупове. Без моите щит и броня техните пушки и пулсоръжия ще ме нарежат на лентички. И Рагнар е изчезнал. Не зная къде.