Гледам го продължително.
- Защо?
- Защо какво?
- Ти имаш всичко, Карн. Богатство. Власт. Седем братя и сестри. Колко братовчеди? Племеннички? Племенници? Майка и баща, които те обичат, и все пак... ти си тук, пиеш сам и избиващ приятелите ми. И си си поставил за цел в живота да довършиш мен. Защо?
- Защото ти оскърби семейството ми. Никой не може да оскърби Белона и да оживее.
- Значи заради гордостта.
Винаги е заради гордостта.
- Гордостта е само вик, понесен от вятъра.
Той клати глава и гласът му надебелява:
- Аз ще умра. И ти ще умреш. Всички ще умрем, а Вселената ще си продължи да съществува, без да я е грижа. Всичко, което имаме, е този крясък, понесен от вятъра - как живеем. Как постъпваме. И как се възправяме преди падението. - Привежда се напред. - Та виждаш ли, едната гордост ни остава. - Очите му се откъсват от моите и се насочват към отсрещния край на стаята. - Гордостта и жените.
Проследявам погледа му и тогава я забелязвам.
Облечена е в черно сред море от златно, бяло и различни отсенки на червеното. Като тъмен призрак тя се носи откъм асансьора близо до края на фалшивата гора. Върти блеснали очи, криви извитите си в самодоволна усмивка устни срещу главите, които се обръщат към нея и се вторачват в погребалната й дреха. Черно. Цвят, изразяващ презрение към всички весели Златни наоколо. Черно като цвета на военната униформа, с която съм облечен сега. Припомням си топлината на нейната плът, немирството в гласа й, уханието на тила й, добротата на сърцето й. Така съм приковал поглед в нея, че за малко да не забележа придружителя й.
По-добре да не бях го забелязал.
Той е Касий.
От всички златокъдри, кърваво проклятие да ги стигне дано, точно той е с момичето, което през зимата се грижеше за мен, докато оздравея, което ми помагаше да помня мечтата на Ео. Ръката му обвива кръста й. Устните му шепнат в ухото й. Касий ау Белона, така уверено, както заби меча в корема ми, сега забива кинжал в сърцето ми.
Косите му са гъсти и лъскави. Брадичката му - раздвоена, ръцете му не трепват. Мощни плещи, създадени за война. Лице, създадено да покорява сърцата на двора. И е закичен с изгряващото слънце на Рицар на утрото. Слуховете са верни. Вестта ce разнася из празненството. Суверена го е направила един от дванайсетте. Въпреки че аз победих в Института, той се е издигнал по-високо, врязал се е в Дуелистския кръг на Луната като обсебен от зли духове прародител. Гледал съм го пo холото, гледал съм го как крачи горделиво из Кървавото Място, докато поредният Златен лежи полумъртъв.
Но тук и сега той блести ослепително и очарова. Бяла усмивка озарява лицето му. В своето Златно тяло той притежава всичко, което притежавам и аз, и повече. Той има по-бързи крака от мен. Висок е колкото мен. По-красив е. По-богат. Смехът му е по-чаровен и хората го мислят за по-добър. Ала той не носи нито едно бреме като моите. Защо ли заслужава и това момиче, в сравнение с което всички освен Ео бледнеят? Знае ли тя колко дребна душица е той? Колко жестоко може да е сърцето му?
Не мога да отида при нея, дори и когато се приближавам толкова, че чувам смеха й. Струва ми се, че ако ме види, ще се пръсна. Дали в очите й ще има вина? Неловкост? Дали съм сянка върху нейното щастие? Дали изобщо ще я е грижа, че я виждам с него? Или ще ме сметне за жалък, задето съм отишъл при нея?
Боли - не защото подозирам Мустанга в дребнавост, задето е потърсила моя враг, а понеже зная, че не е дребнава. Щом е с Касий, то е, защото има чувства към него. Болката е по-дълбока, отколкото си мислех.
- И тъй, виждаш... - ръката на Карн се стоварва върху рамото ми - че няма да тъгуват за тебе.
Гърдите ми се стягат, а раменете ми пробиват път навън от празненството. Вземам един по-малък асансьор надолу, надалече от тези хора, които умеят само да причиняват болка. Далече в гората, където намирам мост, издигнат над бързоструен поток. Облягам се на излъскания парапет, задъхвам се, всяко вдишване е изявление.
Мустанга не ми е нужна.
Нямам нужда от нито една от тези алчни твари.
Приключих с техните игри на властта.
Приключих с опитите да се справя сам.
Не бях добър съпруг.
Не и достатъчно добър, за да ми позволи жена ми да стана баща.
Не ме бива за Златен.
А сега не ме съм достатъчно добър и за Мустанга.
Провалих се в начинанието си.
Не успях да се издигна.
Но сега няма да се проваля. Не и сега.
Вземам пръстена. Ръката ми трепери. Нервите панически бушуват в тялото ми. Гади ми се, така съм преизпълнен с неправди. Допирам студения пръстен до устните си. Произнасям думите и покварените загиват. Произнасям: „Разкъсай оковите“, и Виктра изчезва. Касий се изпарява. Август се разтапя. Карн се разтваря. Мустанга умира. Из цялата Слънчева система бомбите избухват като вълна и Червеното се издига към едно несигурно бъдеще. Вярвай в Арес. Просто вярвай, че той знае какво прави.