„Разкъсай оковите“.
Опитвам се да произнеса думите - последните думи на Ео, преди да увисне на въжето. Ала те не излизат от устата ми. Мъча се да ги изцедя. Проклятие! Карам устните си да се раздвижат. Но те отказват. Не могат, защото в душата си зная, че това не е редно. Не заради насилието. Не от съчувствие към хората, които ще избия. Гневът е причината.
Убийството им не доказва нищо. Не разрешава нищо.
Как може това да е планът на Арес?
Ео каза, че ако аз се издигна, и други ще ме последват. Ала аз още не съм се издигнал. Все още не съм изпълнил нейната молба към мен. Не съм пример. Аз съм убиец. Нямам оправдание да се предам. Да прехвърля мечтата й на други. Арес никога не е познавал Ео. Никога не е виждал искрата в нея. Аз съм я виждал. Преди да поема дъх за последно, аз трябва да изградя света, в който тя искаше да отгледа нашето дете. Това бе мечтата й. Затова се пожертва - за да не се налага на другите да го правят. И аз няма да позволя други да решават съдбата ми. Не и сега. Няма да се доверя на Арес, ако това означава да отхвърля Ео.
Не и ако това означава, че трябва да жертвам своето доверие в себе си.
Избърсвам сълзите от лицето си — гневът преминава в решителност. Трябва да има и друг начин! По-добър начин. Виждал съм пукнатините в тяхното Общество и зная какво трябва да направя. Зная от какво най-много се боят Златните. И то няма нищо общо с въставането на Червените. Нищо общо с бомби, заговори или революции. Ужасът на Златните е простичък, жесток и стар като самото човечество.
Гражданска война.
ЧАСТ II
ПРЕЛОМ
Ако си лисица, играй заека.
Ако си заекът, играй лисицата.
Лорн ау Аркос
12.
ВЪРБАТА
Връщам се на тържеството с наперена походка.
Златните са заели местата си и официалностите са започни вече сериозно. Не действам деликатно - пъхвам се под масата и тършувам по земята за медальона с пегаса. Слагам го в джоба си. Приглаждам връхната си дреха. Не обръщам внимание на въпросителните погледи и дръзко се отдалечавам от масата на Август към обекта на своя интерес. Плиний изсъсква името ми. Подминавам го. Той няма понятие какво съм подготвил. Плиний е от хората, които определят правилата. Аз съм по-скоро от тия, които ги нарушават.
Снова между масите, на които са настанени благородните родове, и по мен полепват погледи, тъй както сняг полепва по камък, търкалящ се надолу по планински склон. Усещам как те увеличават скоростта ми. Походката ми е нехайна, ръцете ми са заредени с опасност като мускулите на пъклена пепелянка. Хиляди ме гледат. Шепотът се стеле подире ми като наметало, щом проумяват към кого съм се насочил - той седи на дългата си маса, обкръжен от членовете на своето семейство: съвършен Златен мъж, който внимателно слуша речта на своя Суверен. Тя проповядва единство. Редът и традицията са от първостепенно значение. Все още никой не се надига да ме предизвика. Може би не разбират. Или може би усещат моята сила и не смеят да се изправят.
Белона забелязват шепота и се обръщат почти едновременно - семейство от над петдесет души, - за да ме видят: военен, облечен целият в черно. Млад и неизпитан във войната. Неоцапан с кръв извън коридорите на Института и астероидите на Академията. Някои са стигнали до извода, че съм луд .Други са ме наричали храбър. Тази вечер съм и двете. Тежестта я няма. Цялото напрежение, което се оставях да ме смаже, докато ме тревожеха очаквания, докато заобикалях вземането на решение. Самото въплъщение на устрема, аз си казвам: не замирай неподвижно. Не спирай. Никога не се спирай.
Гласът на Суверена прозвучава несигурно.
Късно е да се връщам назад. Втурвам се.
Усмихвам се.
И празненството потъва в гробно мълчание, когато подскачам трийсет стъпки нагоре във въздуха при ниската гравитация и кацвам върху масата на Белона. Трошат се чинии. Сервитьори се разбягват. Белона се дръпват назад. Някои крещят по мен. Някои не помръдват дори и когато виното им се разлива. Суверенът наблюдава, обзета от любопитство, а Фурии редом с нея се оживяват. Плиний като че всеки миг ще издъхне. Вкопчил се е панически в коленете си. До него Чакала е странен и неразгадаем като самотно пустинно създание.
Тази вечер не съм си сложил официални обувки. Ботушите ми са дебели и тежки. Те пропукват порцелана, докато крача по масата на Белона, трошейки блюда с пудинг и мачкайки крехките пържоли. Кръвта ми пулсира в мен. Опиянявам се. Издигам глас.