- Моля за внимание! - Стъпквам една чиния с грах. -Може и да ме познавате. - Чува се нервен смях. Разбира се, че ме познават. Те познават всички достойни, макар и моите достойнства да са по-скоро слух, отколкото реалност. Виждам Фуриите да шушнат на Суверена. Виждам Такт ухилен така, че ще се пръсне. Карн се привежда нервно напред. Виктра се ухилва на Чакала. Виждам дори как Антония смушква един висок и ведър Златен. Избягвам да поглеждам Мустанга. Планий бръщолеви в ухото на Август. Август вдига ръка да затвори устата. — Слушате ли ме? - питам.
Да. Слушат ме.
- Сядай си, момче! - провиква се някой.
-Накарай го де! - отговаря пиянски Такт. - Няма да го направиш ? Така и подозирах!
-За тези от вас, които не знаят, аз съм улан на Дом Август- за около още час. - Те се смеят. - Аз съм онзи, когото наричат Жътваря от Марс, който повали един истински Безподобен Рицар, който щурмува Олимп и пороби своите Проктори. Името ми е Дароу ау Андромед и бях оскърбен. Ние, Безподобните белязани, сме потомци на Златни прадеди. На завоеватели с железни гръбнаци. Доблестни мъже, доблестни жени. Но пред вас днес аз виждам семейство, което е загубило Честта си. Семейство с гръбнаци от тебешир. Покварено и измамливо семейство на лъжци и страхливци, заговорничещо да открадне незаконно губернаторския пост на моя господар!
Строшавам с ботушите си един поднос. Кой знае дали заговорничат за това, или не? Добре звучи. Изглежда, сякаш че заговорничат. А и това е маската, която ми е нужно да носят. Карн откликва прекрасно, като вади бръснача си и се юрва срещу мен. Баща му, Императорът, му махва да се върне на мястото си. Претор Келан като че се готви да ме хване за краката и да ме смъкне долу, където Кагни несъмнено ще ми пререже гърлото със собствения ми бръснач. По-младите момичета от семейството им ме мислят за демон. Демон, убил техния братовчед, техния брат. Представа нямат какво съм в действителност. Но може би благородната госпожа Белона има. Същински мъртвец в скръбта си, тя седи, заобиколена от своята челяд като измършавяла лъвица. Те се осланят на нея толкова, колкото и на съпруга й. Последното, което забелязвам, е треперенето на дългата й десница, сякаш копнее за нож, с който да ме съсече.
- Това семейство ме оскърби двукратно. Веднъж в калта на Института. И отново - в Академията: този... и този... и този. - Посочвам всички, които ме биха в градините. Сега виждам Касий близо до горния край на масата, редом с баща си и майка си. Мустанга седи до него. Лицето й е маска. Разочарована? Разтревожена? Скучаеща? Когато тя повдига вежда насреща ми, аз срещам погледа й, тръгвам към нея и поставям крак на ръба на гарафата с вино пред Касий. Всички погледи се фокусират там като светлина, пропадаща в черна дупка. Времето и пространството спират. Всичко се огъва напред. Присъстващите затаяват дъх. - Всички съдилища на Златните позволяват един мъж да защити честта си срещу всяка сила, която я поругава несправедливо. От древните територии на Земята до ледения търбух на Плутон правото на предизвикване на двубой съществува за всеки мъж и всяка жена. Моето име, благородни господа и дами, е Дароу ау Андромед. Върху моята чест се изпикаха. И настоявам за удовлетворение!
Бутам гарафата и виното се излива в скута на Касий.
Той избухва насреща ми. Навсякъде из великолепния гуляй Златни скачат от столовете си с гръмогласен рев. Такт се втурва насам от нашата маса заедно с Лето, Виктра, всички адютанти и знаменосци на васалите на моя АрхиГубернатор: Корво, Юлии, Волокс, грамадите Телеман - семейството на Пакс. Бръсначи изплющяват в ръцете им. Проклятия разцепват зимния въздух. Айя, най-огромната и най-черна от Фурните, се навежда над масата на Суверена и изревава:
- Прекратете това безумие!
Безумието едва започва.
Ръцете ми треперят както едно време в мината. И сега, кактоо тогава, съм заобиколен от змии.
Тях изобщо не ги чуваш — пъклените пепелянки. Рядко успяваш да ги видиш. Черни като зеници, те се приплъзват И сенките, докато нападнат. Но когато са наблизо, те обзема сграх. Страх, който няма нищо общо с грохота на сондата. Няма нищо общо и с пулсиращата жега, от която ти се гади, и която се натрупва в топките ти, докато дълбаеш хиляди тонове скала и цялото това триене се излъчва нагоре и оформя блато от пикня и пот вътре в скафандъра ти. Това е страхът, че смъртта идва. Като сянка, преминала над душата ти.
Този страх ме изпълва сега, когато тези Безподобни се изправят около мен - тълпа от змийско злато. Шушукат. Съскат. Опасни като смъртта.