Изправям се сред шепот. Това сега не е обикновено cчепкване между момченца. Това е бой между родове. Герой срещу герой.
- Hie sunt leones - казва той и накланя глава. - Отчастй предизвикателство, отчасти благославяне. Каква суетна свиня е този мъж! Той знае колко отчаяно се стремя да не загубя благоволението му. Знае, че е застанал върху буре с барут и си играе с кибрит. И все пак очите му сладострастно блещукат и той жадува за кръв и за обещанието за власт така, както аз жадувам за въздух.
- Hie sunt leones - повтарям като ехо аз.
Отново се отправям със спокойна крачка към центъра на кръга и кимвам на Такт и Виктра. Те докосват дръжките иа бръсначите си, останалите адютанти - също. Нашата мисъл - мисълта на глутница, е изострена.
- Късмет! - пожелава ми Такт.
Горе в небесата корабите безшумно плават из дългата нощ. Дървета се полюшват на ветреца. В далечината блещукат градове. Земята е увиснала над нас като раздута луна и аз развивам своя бръснач от китката си.
Докато майката на Касий го целува по челото, Мустанга идва при мен.
- Значи сега си пионка? - пита ме бързо тя.
- А ти си трофей?
Тя трепва, преди устните й да се извият в едва забележима насмешка.
- Ти казваш това на мен? Аз дори не мога да те позная!
- Нито пък аз, Виргиния. Сега служиш на Суверена?
Но аз я познавам, въпреки страховитата бездна, заради която сега я чувствам по-скоро чужда, отколкото приятелка. Стягането в гърдите ми е заради нея. Както и неловкото напрежение на ръцете ми, докато те копнеят да я докоснат, копнеят да я прегърнат и да и кажат, че всичко това е маска, преструвка. Аз нe съм пионка на баща й. Нещо повече съм. Всичко това е за добpo. Само че не за тяхно добро.
-Виргиния! - Тя вирва глава насреща ми и се усмихва тъжнo, когато благоволява да хвърли поглед на двехилядите Белязани, застанали в очакване. - Знаеш ли, през последните години се питах... Сигурно е трябвало да се запитам самото начало, обаче ти изглеждаше толкова различна, че това ме разсейваше. Само че сега ще попитам. - Светналият й поглед се врязва в мен, търси, преценява. - Ти ненормална ли си?
Поглеждам към Касий.
-Ненормална ли си?
-Ревност? И таз добра! - Тя се навежда към мен и зашепва сурово: - Жалко, защото не ме уважаваш достатъчно, за да се досетиш, че и аз си имам свой план! Мислиш си, че съм тук, защото изтерзаните ми слабини са ме тласнали в прегръдките на Белона? Моля ти се! Аз не съм разгонена кучка! Аз закрилям семейството си с всички средства, с които се наложи! А ти кого закриляш освен себе си?
-Щом си с него, ти предаваш семейството си. - Не разполагам с фалшив отговор, сравним с истината. Трябва да понеса: за нея аз ще съм злодей. И все пак не мога да я погледна в очите. - Касий е покварен човек!
- Порасни най-сетне, Дароу. - Тя сякаш се готви да каже нещо по-дълбокомислено, но само тръсва глава и докато ми обръща гръб, подхвърля: - Той ще те убие. Ще се опитам да убедя Октавия да сложи край на това по-рано. - Отначало думите й са неясни. - Да не беше идвал на тази Луна!
Тя ме оставя и стисва ръката на Касий, а после се присъединява към свитата на Суверена на издигнатия подиум.
- Най-сетне сами, стари мой приятелю - казва Касий и ме съсича с усмивка.
Някога бяхме като братя. Деляхме храната си и се надпреварвахме през онзи първи ден в Института. Щурмувахме заедно Дом Минерва. Как се смя той, когато им отмъкнах готвачката, а Севро - знамето им! Онази нощ препускахме в галоп из равнините, огрени от луните близнаци. Помня мъката в очите му, когато плениха Куин. Когато сродникът ми Тит го преби и се изпика върху него, как усещах напиращите в очите ми сълзи- тогава, когато бяхме като братя, преди всичко да рухне!
Снегът с вкус на канела и портокал продължава да вали.Поръсва къдравата му коса. Широките му плещи. Когато Касий се би с мен за последно, се бихме в снега. Той заби ръждивата стомана ниско долу в корема ми и ме заряза умиращ сред собствените си нечистотии. Не съм забравил как завъртя меча, та раната да не се затвори.
Сега мечът му е абаносов.
Той се вие пред него - тесен меч, дълъг над метър в твърдо състояние. Над двуметров плющящ бръснач, когато го освободиш с щифта на дръжката - той изпраща химически импулс през молекулярната структура на острието. Златни знаци cе редят по острието и разказват за потеклото на неговия род. За победите им. За Триумфалните тържества, провеждани в тяхна чест. Стари, надменни и могъщи. Моето острие е голо, по него няма украса.