- Значи аз взех онова, което беше твое - казва той, докато се приближава, и кимва към Мустанга.
Разсмивам се.
- Тя никога не е била моя. И несъмнено не е и твоя!
Белият пристига забързан, облечен в тога. Плешив.
Прегърбен.
- Но аз съм я притежавал така, както ти не си. - Понижава глас, за да чуваме само ние двамата. - Питам се дали лежиш самотен нощем и си мислиш за насладите, които й давам аз? Дразни ли те, че зная как се целува тя? Как въздиша, когато докоснеш шията й?
Не отговарям.
-Че тя шепне моето име, а не твоето? - Той не се смее. Може и да изрича думите с нежелание, ала е готов да каже каквото и да е, за да ме нарани. Общо взето, той не е лош човек, просто е моят лош човек. - Всъщност тази сутрин го простена, когато проникнах в нея.
-Какво би казал Юлиан, ако можеше да те види сега? - питам.
-Щеше да повтори думите на майка ни и да ме помоли да те убия.
-А нямаше ли да заплаче, като види, че си се превърнал в дявола?
Той разгъва бръснача и включва егидата си. Собствената ми егида жужи, когато я задействам - йонносин прозрачен енергиен щит, приведен леко навън пред лявата ми ръкавица, една стъпка дълъг и две - широк. Снегът се разтапя, когато затихвам с егидата към земята. Около синята светлина се оформя мъгляв ореол.
-Всички сме дяволи. - Неочакваният му смях се издига нагоре като копринена панделка, понесена от ветреца. - В това винаги е бил проблемът ти, Дароу. Ти имаш нереална представа за себе си. Мислиш, че някъде в теб е скрит морал. Мислиш се за нещо повече от нас, докато в действителност си по-долу. Вечно играеш игрички, които не можеш да овладееш, срещу хора, с които не можеш да се равняваш.
- Срещу Юлиан бях достатъчно наравно.
- Копеле! - Лицето му се разкривява и той се втурва напред, реве нечленоразделно и ме събаря по гръб, преди Белият да успее да даде благословията. Изкрещяват ни да спрем, но щом бръсначите заплющяват, виковете утихват и всички очи се отварят широко, когато металът човекоубиец надава вой сред бавно стелещия се сняг. Той прилага принципите на крават. Четири секунди прецизно кинетично насилие, отстъпление. Прецени. Действай.
Ние издаваме единствените звуци на това странно място. Чудатият, пронизителен вой на огъващ се бич. Звънтенето на твърдото острие. Пукотът, когато егидите на левиците ни пръскат бели искри, щом острието се забие в тях. Скърцане на снега и плющенето на кожени ремъци.
Въпреки гнева Касий е в съвършена форма. Нозете му пристъпват, без да се кръстосват; хълбоците му се полюшват, когато се втурва в атака. Дишането му е равномерно, ритмично. Той замахва напред и бичът му изплющява, после втвърдява острието и го издига нагоре - цели се в слабините ми. Движенията му са светкавични. Обиграни. Отработени от майстори и Мечове на Обществото. Лесно се вижда защо е разгромявал противниците си още от дете, защо ме изкорми в Института. Защото враговете му се бият като него, ала по-бавно. Аз не cе бия като тях. Научих урока си.
Сега и той ще научи своя.
— Упражнявал си се. Можеш да отбиеш поредица от шест маневри - казва той и се оттегля назад. Стрелва се напред, финтира нависоко и замахва ниско, за да порази глезените ми. - Но при все това си новак. - Той ме обсипва с вихрушка от седем удара и замалко да промуши дясното ми рамо. Разпознавам схемата на действие, но все още реагирам на скоростта му една идея по-бавно. Едва се измъквам, отскачайки в последния момент, и избягвам раняване. Следват още две поредици от седем атаки в бърза последователност. Едва убягвам от последната, падам на коляно задъхан, оглеждам събралите се наоколо гости.
- Чуваш ли това? - пита той. Нищо не чувам освен вятъра и тупкането на сърцето си. - Така звучи самотната смърт. Няма кой да плаче, никого не го е грижа.
-Аркос ще го е грижа - прошепвам.
Той се вцепенява.
-Какво каза?
- Лорн ау Аркос ще го е грижа, ако последният му ученик умре - казвам, преставам да се преструвам, че дишам на пресекулки, и гордо изправям гръб. Касий се взира в мен, все едно е видял призрак. Колебае се. Разколебани са и онези, които чуват какво казвам. - Докато вие ядяхте, аз тренирах. Докато пиехте, аз тренирах. Докато търсехте наслади, аз тренирах – от седмиците след Института до дните преди Академията.
-Лорн ау Аркос не приема ученици! - съска Касий. - От трийсет години насам!
Направи изключение.
- Лъжец!
-Нима? - смея се аз. - Да не си мислеше, че съм дошъл тук да ме убият? Мислеше си, че моят живот ти се полага по право? Не, Касий. Дойдох тук, за да те съсека пред родителите ти!