Поглеждам нагоре и виждам задаващата се гибел.
- Преторианци!
Седемдесет бръснача се извиват във въздуха и ние се разпръсваме ветрилообразно - може да имат енергийни оръжия.
- Дароу, ти си с мен! - нарежда Август.
Врагът сега е само черни точици в нощното небе. Но очите ни виждат добре. Тъмните копелета нападат от мрака и кацат на земята като паднали дяволи, неизменно по тройки.
Tyn-myn-myn! Tyn-myn-myn! Туп-туп-туп!
Те се приземяват на тревата между дърветата и ни преграждат обратния път към Цитаделата. Обсидианови Преторианци и Златни рицари капитани. Преторианците Обсидиани са същински титани, приличат на гОлеми, извадени от каменните недра на някоя планина. Далеч по-жестоки от онези, които ползвахме в Академията. По всички светове няма броня като тяхната. Тъмнопурпурна, инкрустирана с черно - сякаш корали се вият по титаничните им тела. Застанали са в стегнат боен строй, предани и верни един на друг така, както и на вярата си.
Tyn-myn-myn! - докато стават деветдесет и девет. Туп. Златният им командир се приземява последен, на коляно. Изправя се, високият му шлем е с формата на засмян вълчи череп. Златната му мантия с изображение на пирамидата на Обществото се вее настрана. Рицар Олимпиец. В Слънчевата система те са дванайсет, дали клетва да закрилят Общественото спорозумение срещу всички, които биха въстанали срещу него. Те символизират господстващите основни качества на човека така, както ги виждат Златните - също като нашите Домове в училище. Това е Рицарят на гнева - постът, който Лорн заемаше шейсет години, преди да замине за Европа. Мъж, по-слаб от мен, носи доспехите му. Значи Суверенът вече е запълнила бившия пост на Лорн.
-Представи се, рицарю! - провиквам се аз.
Рицарят оставя шлема си да се влее в доспехите. Ленено-русата му коса пада над грозно, набраздено лице. Мокро от пот белязано от възрастта и напрежението. Когато той извива в усмивка тънките си устни, аз се изсмивам силно. Привличам втренчени погледи. Сега ще ме помислят за още по-ненормален. Рицарят на гнева пада от небето и аз му се смея в лицето.
Той се кикоти.
-- Не ме ли познаваш, лайноядче малко?
- Фичнър, по-грозен си, отколкото те помня!
- Фичнър? - изсумтява Такт. - Каква носталгия!
- Здрасти, малчуган. - Щом вижда Такт с мантията на АрхиГубернатора, Фичнър се засмива. - Хубава пелеринка, обаче ти не си АрхиГубернаторът Август. - Той цъка с език и слага ръце на хълбоците си. - АрхиГубернаторе! АрхиГубернаторе! Миличък, къде си, дявол да те вземе?
АрхиГубернаторът извърта очи и пристъпва пред мен.
- Проктор Марс.
- Ето го, миличкия! А пък тая титла вече е остаряла, ти не знаеше ли?
- Гледам, че имаш нов шлем.
- Хубав е, нали? Жените го обожават. Не помня кога Златния сой така ме е свалял. - Фичнър врътва похотливо хълбоци. - Трудничко беше, докато го получа. Мислех си, че тия дуели и изпитания край нямат! Всичко вършехме пред Суверена, момче. Всеки мъж и всяка жена показваше какво може.
Всеки, който си мислеше, че постът му се полага. Пак и пак. Но съдбата обича гадовете!
- Как... - питам се на глас. - Победил си всички?
- Едва ли - усмихва се пренебрежително моят АрхиГубенатор. - Тази титла се печели от великите воини. - Той прострелва с поглед Фичнър. - А ти не си от тях, Фичнър! Какво си обещал на Суверена в замяна на новия си шлем?
- А, яхнах звездата на Дароу, когато той победи твоето момче. Чакал, здрасти, бебешор дребен. После се проведе един кръвогаден конкурс, пък за подробности можеш да попиташ най-големия брат на Такт и Проктор Юпитер... - Той заема ефектна поза. — Аз съм нещо повече от онова, което виждат очите, а?
- Значи към новия шлем си нямаш и нов господар? - пита Август.
- Господар? Пффф! - Фичнър смешно надува гръд. – Hие. Рицарите Олимпийци, нямаме друг господар освен собствената си съвест! Ние защитаваме Споразумението на Обществото и сме подвластни само на своя дълг!
- Някога. Сега сте слуги на Суверена! - заявява Даксо.
- Каквито сме всички, скъпи ни Телеман- отвръща Фичнър. - Голям почитател съм на брат ти и на твоето семейство впрочем. Чуден боен чук носехте на оня турнир на Тебос. Кръвогадно проклятие, страховито потекло! Винаги съм искал да попитам кой от прадедите ви е опънал носорога?
Даксо вдига вежди, деликатно оскърбен. Кавакс изревава, както сигурно би изревал синът му Пакс.
- Ще прощавате, да не е била мечка гризли? - изкисква се пак гърлено Фичнър. - Шегичка! Върхът, а? Обаче всички ние сме слуги, а? Кръвогадни роби на онази със скиптъра.
- Да приема значи, че с твоята лоялност към Марс е свършено и дори не може да се... помни? - пита Август. - След като си слуга.