Фичнър плясва с облечените си в ръкавици ръце.
- Марс? Марс? Какво е Марс освен един кръвогадна огрмна скална отломка? Той нищо не е направил за мен.
- Марс е нашият дом, Фичнър. - Август посочва със заточи около нас. - Суверенът ти е наредила да ни намериш. И ето ни - род от собствената ти планета. Ще ни отдадеш ли своята лоялност? Или ще ни предадеш?
-Какъв шегаджия си ти, Август! Примен шегаджия! Своята вярност аз съм отдал на Споразумението и на себе си, както ти си верен на себе си, господарю мой. Не на една скала. Не на лъжливо родство. А и имам полза да бъда лоялен към Суверена. Виж, наредиха ми да поставя теб и твоя род под домашен арест. Спомняш ли си, че заделихме една примна вила за ваше удоволствие? Екстра ще е, ако можете да изприпкате обратно дотам. Порадвайте се на гостоприемството ни, а, малчуган?
- Самозабравяш се! - изсъсква Август.
- Много работи забравям аз. Къде съм си сложил панталоните. Кого съм целунал. Кого съм убил. - Фичнър се пипа по ръцете, по корема, по лицето. - Ама да забравя себе си? Никога! - Той посочва Обсидиановите около него. - И несъмнено не съм забравил моите кучета.
- А къде са моите? Къде е Алфрун?
- Утрепах твоите Опетнени помияри. И двамата. - Фичнър се усмихва. - Лаеха, Август. Много шумно лаеха.
По лицето на Август пламва ярост.
- Дано не са били скъпи, момче - усмихва се Фичнър.
- Говориш с мен, като че сме на равна нога, Бронзи!
- Та ние се знаем.
- Все едно сме равни. Равни не сме. Аз съм потомък на Завоевателите, на Железните Златни. Аз съм господарят на планета. А ти какво си? Един...
- Аз съм човек, който си има шоков Юмрук. - Той прострелва Август в гърдите. Август се свлича назад, а Преторите му ахват. - Това ще го научи да не си слага броня на галатържества. Сега! - усмихва се Фичнър. - С кого мога да си поприказвам разумно?
- С мен. - Чакала излиза крачка напред. - Аз съм наследникът на този род.
-Хммм... пас! Гадничък си.
Той прострелва Чакала в гърдите с шоковия Юмрук.
- Глупости! Стига глупости! - Кавакс излиза напред и бутва назад сина си. - Говори с мен или с Дароу. Намеренията ти са достатъчно прости и ясни.
- Вярно, бе! Дароу. Идваш с мен.
- Как пък не! - Виктра застава пред мен с презрителна усмивка.
Фичнър извърта очи.
- Телеман, ти и синът ти отведете АрхиГубернатора обратно във вилата му, а после се върнете в своята. Трябва да се изясним. - Фичнър поглежда спокойно плешивия Златен. Сега думите му излизат хрипливо като стърженето на сурово желязо по плоча. - Това не е молба, Телеман.
Телеман ме поглежда.
- Моето момче имаше вяра на този. Затова и аз ще му се доверя.
- Нужно ми е уверението ти, че моите приятели няма да пострадат - казвам на Фичнър.
Той поглежда Виктра.
- Няма.
- Убеди ме.
Фичнър въздъхва с досада:
- Кръвогадост, Суверенът не може да изтреби цял род без съд за държавна измяна. Нали така? Това нарушава Споразумението. А ти знаеш как ще се почувстваме ние, Рицарите Олимпийци, ако това се случи, да не споменаваме другите родове. Спомни си как намери кончината си баща й. Но ако се противиш - е, това е съвсем друга работа. - Той пъхва в устата си дъвка. - Противиш ли се?
Хвърлям поглед към придружителите ми и удостоявам Кадакс ау Телеман и сина му с благодарствена усмивка. Какво доверие оказват на човека, повел сина им към неговата смърт! Стисвам зъби и се покланям.
-Тогава мисля, че съм на услугите на Суверена.
-Както и всички ние.
14. СУВЕРЕНЪТ
Имало едно време едно твърдоглаво семейство - казва тя с тон, бавен и отмерен като махало. - Те не се обичали по между си. Но заедно ръководели ферма. А в тази ферма имало хрътки, кучки и млечни крави, кокошки, петли и овце, мулета и коне. Семейството се грижело за добруването на животните, а животните им осигурявали богатство, охолство и щастие. Та животните били покорни, защото знаели, че семейството е силно и непокорството означавало да си навлекат гнева на всички тях. Ала един ден, когато един от братята ударил брат си по окото, един петел рекъл на една кокошка: „Мила и уважаема кокошке, какво ли би станало в действителност, ако спреш да им снасяш яйца?“.
Вперила е изгарящ поглед в очите ми. Никой от нас не отмества поглед. Тишина цари в оскъдно обзаведените покои - чува се само барабаненето на дъждовните капки по прозорците на нейния небостъргач. Намираме се сред облаците. Кораби прелитат в мъглата навън като безмълвни светещи акули. Кожената тапицерия изскърцва, когато тя се навежда напред и събира под остър ъгъл дългите си нокти, боядисани в червено - самотно цветно петно. После устните й се извиват снизходително и подчертават всяка сричка, сякаш съм улично куче от Егия, което тепърва започва да учи нейния език.