-Напомняш ми за баща ми.
Когото тя е обезглавила.
Точно тогава ме фиксира с най-загадъчната усмивка, която вероятно съм виждал. Немирство танцува в очите й, укротено и тихо под студеното покривало на властта. Някъде дълбоко в нея се крие деветгодишното момиче, скандално разпалило бунт, като разхвърляло диаманти от въздушна кола.
Стоя пред нея. Тя седи на канапе до камината. Всичко тук е спартанско. Твърдо. Студено. Златна жена от желязо и камък, цялата тази неприветливост сякаш казва, че тя няма нужда от лукс и богатство, а само от власт.
Лицето й е прорязано от бръчки, ала не е помръкнало от времето. Сто години, или поне така чувам, не се е пропукало под тежестта на службата. Тежестта, ако изобщо й е повлияла, я е направила като разхвърлените от нея диаманти. Несломима.Без възраст. И още дълго ще е без възраст, ако Ваятелите продължат със своята клетъчна подмладяваща терапия.
Там е проблемът. Тя прекалено дълго няма да пусне властта. Един крал властва и после умира. Тъй тече животът. Така младите оправдават своето покорство пред възрастните - знаят, че един ден ще дойде техният ред. Но ако по-възрастните не си тръгват? Когато тя управлява четирийсет години и може да управлява още сто? Тогава какво?
Тя е отговорът на този въпрос. Това не е жена, наследила Утринния трон. Това е жена, отнела го от владетел, който не е благоволил да умре навреме. От четирийсет години други се опитват да й го отнемат. Ала ето я, седи тук. Вечна като онези прословути диаманти.
- Защо не ми се подчини? - пита тя.
- Защото можех.
- Обясни.
- Под лъчите на слънцето непотизмът увяхва. Когато размислихте и решихте да защитите Касий, множеството отхвърли вашия морален и законов авторитет. Да не споменаваме, че влязохте в противоречие със себе си. Това всъщност е слабост. И затова аз се възползвах от нея със знанието, че бих могъл да получа каквото искам без последици.
Опасната Айя, любимата убийца на Суверена, седи на стол близо до прозореца, жена - могъща пантера с кожа, по-тъмна от тази на сестрите й, и очи със зеници като цепки. Тя е един от Рицарите Олимпийци - многоликият Рицар Протей, ако бъдем точни. Тя беше последната ученичка на Лорн преди мен. Въпреки че той не я е научил на всичко. Доспехите й са в златно и тъмносиньо, по нея се извиват морски змии.
От друга стая влиза безшумно малко момче и сяда до Айя. Веднага го разпознавам. Единственият внук на Суверена, Лисандър. Не е по-голям от осемгодишен, но така се владее! Царствен в мълчанието си, тънък като шал. Ала очите му! Очите му са повече от златни. Почти като жълти кристали и толкова бляскави - би могло да се твърди, че сияят. Айя ме наблюдава как оценявам момчето. Тя го взема покровителствено в скута си и оголва зъби, невероятно бели на фона на тъмната й кожа. Като грамадна котка, която игриво те поздравява. И за пръв път, откакто се помня, аз извръщам поглед от заплахата. Срамът неочаквано пламва в мен и ме изгаря. Все едно съм коленичил пред нея.
- Но последици винаги има - казва Суверенът. - Любопитна съм. Какво искаше ти от този дуел?
- Същото като Касий ау Белона. Сърцето на врага ми.
- Толкова ли го мразиш?
- Не. Но инстинктът ми за самосъхранение е... пламенен. Касий, по мое мнение, е глупаво момче, осакатено от възпитанието си. Репертоарът му е ограничен. Той говори за чест, но прибягва до низости.
- Значи не е било заради Виргиния? - пита тя. - Не е било, ча да претендираш за ръката й или да утолиш ревнивата си ярост?
- Гневя се, но не съм дребнав! - сопвам се. - Освен това Виргиния не е от жените, които биха търпели подобни неща. Ако бях го сторил заради нея, щях да я загубя.
- Ти я загуби! - изръмжава Айя отстрани.
- Да. Разбирам, че тя има нов Дом, Айя. Това лесно се вижда.
- Нахвърлихте ли ми се, драги ми господине? - Айя докосва бръснача си.
- Добра ми госпожо, не се нахвърлям в никакъв случай! -усмихвам й се бавно аз.
- Тя ще те изкорми като прасе, малчуган! - бърза да се намеси Фичнър. - Хич не ме е грижа дали Лорн те е учил да си бършеш задника. Помисли си пак кого обиждаш тук. Истинските мечове на Обществото не се дуелират за спорта. Тъй че си дръж кръвогадния език!
Докосвам бръснача си.
Той изсумтява.
- Ако ти представляваше заплаха, да не мислиш, че щях да те оставя да го задържиш?
Кимвам на Айя.
- Може би друг път.
Отново се обръщам към Суверена и се изправям.
- Навярно трябва да обсъдим защо вие държите моя род под военна стража. Арестувани ли сме? Аз арестуван ли съм?