- Давайте, пейте на кучетата си. - Завъртам бръснача си. -Ще ви пратя на среща с тях.
- Жътварю, спри, моля те! - провиква се Лисандър. Обръщам се и го виждам да върви към мен, жално протегнал ръце. Дрехата му е проста и черна. Ръстът му е наполовина на моя.
Г ласът му се носи, треперлив като на крехко птиче.
-Гледал съм всичките ти клипове, Жътвар. Шест, може би седем пъти. Дори и тези от Академията. Моите учители са убедени, че ти си най-близо до Железните Златни от времето на Лорн ау Аркос, Каменната стена, насам.
И тогава разбирам защо той изглеждаше толкова нервен. Едвам сдържам смеха си. Аз съм героят от детството на това копеленце!
-Няма нужда да виждаме как умираш днес! Не можеш ли ни намериш дом тук, както го намери със Севро? С Рок и Такт, и Пакс, с Виещите и всички твои велики воини? И ние имаме воини! Ти можеш да ги поведеш. Но... - Той отстъпва назад. -Ако се биеш, ще умреш, защото допускаш грешката да вярваш, че правдата те поставя извън властта на баба ми.
- Тя наистина ме поставя извън властта й - казвам аз.
- Жътвар, няма нищо извън властта й.
Ето така става. Те им дават герои. Възпитават ги с лъжи и насилие, а после им позволяват да израстват чудовища. Какво ли би бил той без направляващата им ръка?
- Искаше да те види - намесва се Суверенът. - Казах му, че легендата никога не може да се мери с фактите. По-добре да не срещаш героите си.
- А ти какво мислиш? - питам малкия Лисандър.
- Всичко зависи от следващия ти избор - отвръща той деликатно.
- Влей се в нашите редове, Дароу - подканя ме провлачено Фичнър. - Сега мястото ти е тук. С Август е свършено.
Усмихвам се вътрешно и отпускам бръснача си. Лисандър, щастлив, свива юмрук. Връщам се с него при баба му - включвам се в играта, но още не обявявам, че съм взел нечия страна.
- Ти вечно ми казваш да се навеждам - подхвърлям на Фичнър на минаване.
Той свива рамене.
- Защото не искам да се прекършиш, малчуган.
- Лисандър, донеси ми кутията! - нарежда Суверенът. Момчето с радост изтичва навън от стаята, докато аз сядам срещу баба му. - Боя се, че Институтът ти е преподал грешен урок - че всичко можеш да надвиеш, стига само да опиташ. Това е неправилно. В реалността трябва да се приспособяваш. Да сътрудничиш и да правиш компромиси. Не можеш да подчиниш световете на своя морал.
- Защо не, по дяволите?
Тя въздъхва.
—Гордостта ти е по-противна, отколкото си мислиш.
Лисандър се връща след малко и носи дървена кутийка. Той я подава на баба си, търпеливо изчаква до нея и си спечелва сладкиш, подаден му от Айя. Суверенът поставя кутийката на масата.
- Ти цениш доверието. Както и аз. Хайде да играем на една игра - без оръжия и без брони. Без Преторианци. Без лъжи. Без преструвки. Само ние и нашите голи истини.
- Защо?
- Ако спечелиш ти, можеш да поискаш от мен всичко. Ако спечеля аз, и на мен ми се полага същото.
- Мога ли да помоля за главата на Касий?
- Сама ще я отрежа. А сега отвори кутията.
Навеждам се напред. Столовете скърцат. Дъждът плющи по прозорците. Лисандър се усмихва. Айя наблюдава ръцете ми. А Фичнър, също като мен, няма представа какво има вътре в тая кутия, кърваво проклятие да я стигне дано.
Отварям я.
15. ИСТИНАТА
Полагам неимоверни усилия да не побягна. Онова, което със свистене излиза от кутията, е извадено от кошмар, така съвършено измъкнато от дълбините на подсъзнанието ми, че без малко да повярвам, че Суверенът знае откъде идвам. Откъде идвам в действителност.
- Играта е на въпроси - казва тя. - Лисандър, моля те, бъди така любезен. - Тя подава нож на внука си. Той разрязва ръкава на униформата ми до лакътя, навива го и оголва ръката. Дланите му са нежни. Усмихва ми се извинително.
- Не се бой - казва той. - Нищо лошо няма да се случи, стига да не лъжеш.
Изваяните създания от кутията - те са две - се взират в мен с по три слепи очи всяко. Кръстоска между скорпион, пъклена пепелянка и стоножка. Движат се като течно стъкло -органите и скелетът прозират през кожата, хитиновите уста гракат и съскат едновременно. Едното се плъзва на масата.
- Никакви лъжи - засмивам се насила аз. - Лека и ефирна заповед, когато си дете!
- Той никога не лъже! - заявява гордо Айя. - Никой от нас не лъже. Лъжите са ръжда по желязото. Петно за властта.