- Дароу? - измърква Айя, без да ме погледне. - Ти не си в стаята си. - Тя оглежда преценяващо Виещите, разпознава ги. - И изби войниците ми. Фичнър грешеше за теб.
- Имам нещо, което ти ще поискаш! - казвам отсечен аз. - Но прибери кучетата си.
- Те се опитаха да избягат, преди да дойдем, макар и гравиБотушите им да бяха конфискувани. Глупашки опит. Опиатаха да се свържат с Юлиите, ала онези бяха купени.
- Виктра? - питам. Предала ни е.
- Жива е. Заедно с другите. Ще получи пощада благодарение на съдействието на майка си. Два кораба на Август с пробваха да избегнат блокадата ни. Свалихме ги. Августовните са като язовци, притиснати натясно.
- Лъвове! - напомням й аз.
Тя изтръсква кръв от бръснача си.
- Не точно.
- Има ли още живи? - Успявам да възпра паниката да се процеди в гласа ми и поглеждам назад към вилата.
- Трофеите са живи.
Въздъхвам с облекчение.
Айя оставя бръснача да се плъзне в дланта й. Той се втвърдява и тя се обръща към мен. Присвитите зеници поглъщат светлината.
- Приятелите ти са в лагуната. Скрили са се там, защото топлината на басейна заслепява инфрачервените ни уреди. Отчаян последен опит. Системите за филтриране на въздуха в шлемовете им сигурно са дали на късо от електромагнитния импулс. Затова ще разполагат само с въздуха в шлемовете си. А той не е много. Няма да издържат и петнайсет минути. Онези, които нямат шлемове... Шест минути може би. Скоро ще изплуват като ябълки. - Тя се усмихва любезно. - Пазя ги за Карн, той е вътре и приключва с развлеченията. Същинско удоволствие е да го наблюдаваш, нали?
Топъл дъжд плющи по броните ни. Единственият звук.
- Защо си тук, Андромед, а не в покоите си? - Айя си играе с бръснача и разрязва дъждовните капки на две. - Суверенът даде съвсем ясни нареждания.
- Имам нещо, което ти ще поискаш - повтарям.
- Това, което искам аз, е да се подчиняваш на Октавия. Литва обратно към покоите си, момче, вземи си един хубавичък душ и гушни Розата, която сме оставили в леглото ти. Излей гневa си или каквото и да е там в нея. И не нарушавай дадената клетва. Не вдигай ръка срещу мен. Убил си само Сиви. Това лесно се забравя, нали така? Върни се и тя ще приеме това просто за една младежка лудория. Останеш ли, ще прибавя на купчината твоя труп и труповете на твоите приятели Бронзита.
Виещите зад мен настръхват.
-Както сте избили прислугата ли? - кипвам аз. - Изклали сте ги като кози!
Айя се обръща отново към вира.
- Време е да тръгваш, Жътварю.
- Отвратителна си! - Пристъпвам до нея. - Притежаваш цялата тази власт - и я използваш така?! Избиваш семейства посред нощ, кръвогадно проклятие! Срам и позор! Дано си спомниш болката, която си причинявала на другите, когато се изправя над твоя труп!
Тя се обръща към мен с целия си гняв. Бръсначът изплющява и се разгъва. Очите й блестят. Но не може да ме пипне.
Нe сега. Не тази нощ.
- Дароу! — подвиква Севро с неочакван, странно любезен тон.
- Да, Севро?
- Всички тия приказки за спомняне... Не забравяш ли нещо в момента?
- Според мен забравя - съгласява се Куин. - Нашият мъдър...
-... ала разсеян Жътвар - довършва Клоуна най-лекомислено.
- Хммм! Айя, приеми извиненията ми. Забравих какво изобщо дойдох да ти кажа. - Придавам си озадачен вид.
- Чувалът - въздъхва Куин.
- Ах, да! Благодаря ти, че ми напомни, Севро! - провиквам се аз театрално. Айя няма представа как, по дяволите, да разбира тези неочаквани закачки. - Кажи на Бурена да слезе тук.
Севро казва нещо по комуникатора си и след малко Бурена изключва призрачното си наметало и долита от стената на километър оттук. Гледаме го как се приближава. Чакълчето си подсвирква весела песничка и си спечелва навъсен поглед от Харпията и кикота на Севро, който също подхваща мелодията. Преторианците ги мислят за откачени. На гърбовете им висят вълчи кожи. Черни брони, изработени по поръчка. Шлемове вълчи глави. И нито един над два метра, освен Куин и аз. Приличаме на Виолетов пътуващ цирк.
- На какво си играете? - пита Айя.
- Никой никога ли не е осъществявал с теб размяна? - питам изненадано. - Много жалко.
Бурена каца пред мен и ми подава чувала, подарък от Севро. Айя пита какво има вътре.
- Кажи на войниците си във вилата да спрат да убиват и ще ти кажа.
- Не преговарям с момченца - заявява Айя.
Подритвам леко чувала, за да покажа на Айя, че онова вътре е живо. Тя се мръщи и може би започва да осъзнава какво е то. Нарежда по комуникатора на войниците си да спрат.