Чакълчето се измъква.
Нов пристъп сгърчва тялото на Куин. Поглеждам безпомощно и поставям длан на рамото на Рок. Първоначално той трепва от докосването ми.
Харпията отново се шмугва в стаята.
- Няма никакви шлакани Жълти.
- Гадост! - изругава Клоуна, - Гадост! Гадост! Гадост, Гадост! - Той забива ритник в стената.
Чакала се бави, поглежда Рок, а после се задейства. Посочва Клоуна, Харпията и още няколко членове на Дома.
- Трябват ми хора да държат двете й ръце и главата й. Тя ще продължи да получава пристъпи и, кой знае защо, подозирам, че по тоя път много ще друса. Ще я изкараме от този проклет трюм и ще я отнесем долу в операционната. - Toй връзва косата й на опашка, казва ми да я придържам и вади от аптечката малък йонизатор. Захапва го със зъби и го наглася над ръката си, като криви лице, докато уредът унищожава бактериите и люспиците изсъхнала кожа. - Клоун, обработи й косата... Цялата!
Чакала се изправя и подхвърля йонизатора на Клоуна, който се навежда и тъкмо се готви да го прокара над златната коса на Куин, когато Рок го измъква от ръцете му. Той се надвесва над Куин, неспособен да помръдне.
- Как се казва тя? - пита го Чакала.
- Куин.
- Говори й. Разкажи й нещо.
Разтреперан, Рок подсмърча и й заговаря тихо:
- Някога, по времето на Старата Земя, имало два гълъба, много влюбени един в друг... Той включва йонизатора и раздвижва ръка. Това е съвсем лично. Все едно я къпе. Сякаш са само двамата на някакво далечно място. Много преди тя да разказва истории край лагерните огньове на Института. Много преди ужаса.
Усещам мириса на горяща коса, когато Чакала става и идва при мен.
-Какво се случи долу? - пита той. - ПулсЮмрук ли беше?
Поглеждам го учудено.
-Не видя ли? Айя. С ръце.
-Кръвогадно проклятие! - Челюстта му се напряга. Угасналите очи оглеждат сцената. — Как стигнахме дотук?
-Октавия от самото начало бе тръгнала по този път - казвам тихо. - Още преди ние изобщо да дойдем на Марс, тя е възнамерявала да връчи АрхиГубернаторския пост на Белона. Галатържеството беше клопка.
-Кога откри това? Преди или след дуела?
- Преди - излъгвам аз.
-Добре го отигра. Така ние излизаме жертвата. Виждам, чe Мустанга се е провалила със задачата си.
-Баща ти ли я изпрати да се внедри в двора на Октавия?
-Не. Мисля, че идеята е била нейна. Да се увърта около дракона...
- Юлиите също са срещу нас.
Той кимва замислено.
- Има резон. Политиците се опитаха да ни отнемат Виктра, преди да се появят Карн и Айя.
- Не ми изглеждаш разтревожен.
- Виктра е любимата щерка на майка си. - Той се сеща за нещо и тръсва глава. - А и тя ликвидира трима Обсидианови заради мен. Трима. Тя е с нас и телом, и духом.
Гледам как Рок довършва премахването на косата на Куин.
- Тя ще оживее ли? - питам тихо.
- Частица от костта се е забила в мозъчната тъкан. Дори и да спрем отока, получила е мозъчен кръвоизлив. Тежък.
Поглеждаме надолу към Куин - сега главата й е гола. Лицето й е спокойно. Има само дребни контузии отстрани на черепа. Никога не бихте предположили, че вътрешно умира. Рок полекичка гали челото й и й шепне нежности.
- Можеш ли да я спасиш? - обръщам се аз към Чакала. Има ли шанс?
- Не тук. Ако ни закараш в медПункт, то да, шансът е примен.
Рок й пее тихо, докато вдигат тялото й, за да го преместят в друго помещение. Тази песен той измисли край лагерния огън докато моята войска вечеряше в планината. Куин тогава беше с Касий - струва ми се, че всички жени по едно или друго време са с него. Но дори и тогава забелязах, че нейните очи пресрещат погледа на Рок. Те са гълъбите вестоносци от неговия разказ, които отново и отново кръстосват небето. Колко се вълнуваше той, че пак ще се съберат с нея!
Душата ми се пропуква. Все още мога да я спася. Да поправя това.
Суверенът беше права. Не прецених правилно собствените си способности да се пазаря. Какво щях да направя? Да убия внука й, ако Айя убие Куин? Ами ако тя убие Севро, Мустанга, Рок? Късмет извадих, че не навреди на повече от тях.
Обръщам се към Севро.
Той стои безмълвно, покрит с броня, и ни гледа. Гледа как Рок прегръща момичето, което Севро обича, ала никога не го е казвал, момичето, което той никога не може да има. Болката е жестока и дълбоко врязана в бръчките на ястребовото му лице. Непроницаемият Севро, неподатлив на болката, на тъгата, невъзмутимо преживял изваждането на окото му от Лайлат, лейтенанта на Чакала - сега всичко това се стоварва върху него. Куин никога не наричаше Севро Гоблина като нас, останалите. Виктра слага ръка на рамото му - забелязва болката, макар и да не разбира причината й. Той отблъсва дланта й.