- Той не разполага с никакви комуникационни устройства! -казва задъхано тя. - Не и след електромагнитния импулс!
- Кръвогадно проклятие, няма нужда от устройства! -Севро посочва босите крака на Клоуна. - Копелето си има гравиБотуши. Щом се покаже на скенерите на цепоКрилите, ще го приберат.
Пресмятам.
- Имаме две минути, докато пратят отряди на абордаж.
20. ПЪКЛОЛАЗ
Трябваше да се досетя как би постъпил Такт. Той уби cвоя първи Прим в Института- Тамара. Винаги се е водил единствено по силата. Винаги се е стремил единствено към победата. Знаех, че е звяр, но го мислех за мой звяр. Мислех, че мога да му се доверя. Не, мислех, че бих могъл да го променя .Ругая себе си. Нагъл глупак! Връщам се в кабината, където Август се обръща към Синята - пилот.
- Пилот, ще успееш ли да ни измъкнеш?
- Не, господарю мой. Геомет моделите не показват вероятност да избягаме. - Отговорът й подобава на Синя - без емоции, деловит и декларативен. Тялото й е слабо, бегло напомня птиче. Сякаш цялата е сглобена от клонки, с дълга шия и дребна плешива глава. Очи, големи и свръхестествено лазурни - като дигиталните татуировки по черепа й. Когато се движи, сякаш е потопена във вода. Родена е на някой астероид, ако съдим по равното й произношение.
- Какъв е вероятният сценарий?
- Ще унищожат двигателите ни с огън от цепоКрилите. Преди да отворят пробойна в корпуса, която ще унищожи всички на борда. Алтернативата е нападение е кораби-пиявици-пленяване на всички на борда.
- Или просто ще ни гръмнат в кръвогадното небе – заключва Севро.
- Синя, откарай ме до моя кораб и ще получиш командването на фрегата - предлага Август.
- Аз бих предпочела крайцер - отбелязва тя.
-Тогава на крайцер.
-Много добре. - Синята завърта няколко копчета. - Ще пилотирам добре, но за да оцелеем, парадигмата трябва да се промени, преди те да завладеят нашия кораб.
Щъркелът се изкачва към края на лунната атмосфера. Този кораб е звяр с голям търбух. Раздут от складове, защото единственото им предназначение е да изстрелват войници от тръбите в корема си. Мъже като мен ще го разпертушинят с нашите цепоКрили. Такива кораби използвахме в Академията да катапултираме войници в звездни Черупки към вражите астероидни бази.
Огънят от триенето обвива кораба като венец.
-Ако пробият корпуса, задръжте дъха си, домини - дава наставления пилотът. - На борда нямаме достатъчно спасителни шлемове.
Виктра се мръщи.
- Ако го направим, дробовете ни ще експлодират!
- Издишайте тогава - отвръща Синята. - И си поживейте трийсет секунди, докато тъпанчетата на ушите ви се пукнат и кръвоносните съдове набъбнат като надути балони. Аз ще си задържа дъха.
Севро се оглежда назад към мен с широко разтворени очи.
- Мразя Космоса!
- Ти мразиш всичко.
Изскачаме от атмосферата на Луната. Огънят угасва и ние навлизаме в открития Космос, където бойните кораби на Армадата се плъзгат като бегемоти по дълбоко море. Оръдейни куполи изпъстрят кожата им като раковини и хангари прорязват дъната им като огромни хриле. Търговски кораби бавно се носят по товарните коридори. ЦепоКрили и оси обикалят и патрулират. Никой не обръща внимание присъствието ни, освен онези, които ни придружават от Луната. Суверенът не би излъчила това. Миговете цъкат и отлитат.
Няма как да се измъкнем. Мислехме да минем тъкмо под оръдията на Армадата на Скиптъра, когато Лисандър беше нас. Но сега ще трябва да бягаме под кръстосан обстрел. Пилотът ни е спокоен като метал.
Тя каза, че парадигмата трябва да се промени.
Какво мога да предприема? Мисли! Мисли!
- Ще влезем в комуникация с един от корабите - предлага Август. - Ще ги подкупим да ни приютят. Всеки човек си им цена.
- Заглушават ни. Изобщо не можем да излъчваме - напомня му Мустанга.
Ще умрем. Всички го знаем. Август не изпада в паника, нито е решен да се предаде. Не знам как си представях, че ще приеме смъртта. Може би съм се надявал да надава вопли и да пребледнее. Но при всичките си недостатъци е непоклатим. След малко той стисва с кокалестата си длан рамото на Мустанга. Тя се сепва изненадана.
- Дали ще ни ударят с ракети, или ще ни вземат на абордаж, умрете като Златни! - произнася тържествено Август. Не защото му се иска да го смятаме за силен в последните му мигове, а защото вярва в онова, което е - висше същество, господар на своите човешки слабости. За него смъртта е просто върховната слабост. Човеците хленчат, когато умират. Драпат за живот дори и когато няма надежда. Той няма да постъпи така. Смъртта не е по-велика от неговата гордост. Златните в много отношения са досущ като Червените! Пъклолазите отиват на смърт заради семействата си, заради гордостта на своя клан. Те не хленчат, когато мините рухват около тях или когато пъклените пепелянки изскочат от тъмното. Те падат, а приятелите им ридаят и извлачват телата им настрани. Ала ние имаме какво да очакваме - Долината. А какво имат Златните? Когато загиват, плътта им чезне, а имената и делата им остават, докато времето ги помете. И това е всичко. Ако някой трябва сега да се стреми към живота, то трябва да е Ауреатът.