Аз се стремя, защото нося факела на идея, която не бива умира, не бива да угасва. Затова сграбчвам Севро за рамото В ужасен, зловещ смях нареждам на пилота да ни откара по-близо до най-смъртоносния кораб на орбита, който сега се е насочил към нас, за да ни засече.
-Откарай ни близо до „Авангард“ - повтарям на Синята.
- Това би намалило шансовете ни за оцеляване с...
-Не ми обяснявай за шансовете, просто го направи! - заповядвам.
Всички се обръщат и ме поглеждат. Не защото съм казал нещо странно, а защото са очаквали да се обърнат и да ме погледнат. Всички безмълвно са се молили да съставя план. Дори и Август.
Ео каза, че хората винаги ще разчитат на мен. Тя вярваше, че притежавам някакво качество, нещо, вдъхващо надежда. Аз рядко го чувствам у себе си. Сега в мен няма и капка от това качество. Има само ужас. Вътрешно се чувствам истинско момченце - сърдито, сприхаво, егоистично, виновно, тъжно, самотно - и въпреки това те се надяват на мен. Едва не се пречупвам под бремето на погледите им, едва не посървам и не замолвам някой друг да поеме юздите. Аз не мога да се справя. Аз съм нищо и никакъв. Аз съм само един лъжец в изваяно тяло. Но мечтата не бива да бъде унищожена.
И затова аз действам, а те гледат.
- Да не си се побъркал в Космоса? - пита Виктра. - Щом разберат, че момчето не е с нас...
- Вземи курс към мостика на „Авангард“ - казва Мустанга на Синята, досетила се е за намеренията ми и когато поглежда назад към мен, в очите й има страх.
Август ми кимва отсечено - разгадал е плана ми.
- Hie sunt leones.
- Hic sunt leones - повтарям като ехо и запазвам последния си поглед за Мустанга, не за мъжа, обесил жена ми. Тя не забелязва. Напускам мостика заедно със Севро и се понасям в стремглав спринт. Нещо удря кораба ни. Корпусът му се разтриса. Знаят, че Лисандър не е с нас.
- Виещи! Ставайте! - изкрещявам.
Харпията мята нагоре ръце.
- Ти нали каза...
- СТАВАЙ! - изревавам.
Червени аварийни светлини обливат отсека за катапултиране в кървави оттенъци, докато двамата със Севро се натоварваме в студените звездни Черупки. Нужни са по трима Виещи за всеки, за да ни помогнат да се напъхаме в роботизираните раковини. Лягам в бронята, докато Харпията закопчава стъпалата ми в стремената и затваря бронираните крака над плътта и костите ми. Виещите действат с бързи движения дори и когато още една ракета уцелва кораба и той се килва настрана. Сирена надава вой - докладва за пробойна в корпуса. Опитвам се да забавя дишането си, докато Виктра нагласи главата ми в шлема на звездната Черупка.
- Успех! - Тя навежда лицето си над моето и преди да успея да я спра, притиска устни в моите. Не се отдръпвам - не и толкова близо до смъртта. Оставям устните й да се разтворят и да се впият, топли и носещи утеха, в моите. После мигът на човешки чувства отлита и тя изчезва, след като е спуснала масивния наличник на шлема ми. При тази гледка моите Виещи викат и дюдюкат. Не мога да се сдържа - мечтая си Мустанга да ме бе запечатила в тази консервна кутия и да ме бе целунала за сбогом. Но после дигиталният монитор обсебва зрението ми , аз напускам приятелите си и изчезвам в металната катапултираща тръба. Сам съм. И ме е страх.
Съсредоточи се.
Aз съм като в пашкул с корема надолу в тръбата-катапулта. Тук повечето се напикават - разделени от приятелите си и в топлината на живота. В тръбата няма гравитация. В нея не вкарва налягане. Мразя безтегловността вътре.
Нe мога да погледна нагоре - иначе вратът ми ще се строши, когато ме катапултират. Не мога да помръдна от едната страна до другата. Моята звездна Черупка се прикрепя към хиляди подобни на зъби магнитни куки. Те се наместват с щракване като мънички цъкащи насекоми.
След мигове ще ме изстрелят в Космоса. Дъхът ми е хрипкав. Сърцето ми тупа и се блъска в гръдната кост. Поемам ужасa на тялото си и се усмихвам. В Академията, когато исках да се катапултирам, казаха, че това било самоубийство. Може и да са били прави.