Релсовите оръдия не ни улучват. Снаряди профучават край нас. Севро вие в комуникатора. Щитовете им са свалени. Не могат да ги вдигнат достатъчно бързо. Нужно е време. Синьо преливащо сияние затрептява над корпуса им, когато задействат пулсЩитовете. Късно е, копелдаци!
Късно е, кърваво проклятие да ви стигне дано!
Не мога да мисля. Вътрешно надавам вопли. Смея се като пламъка на опустошителен огън. Смея се, защото зная, чо тъкмо срещу моята лудост тези воини с тяхната логика не могат да се бият.
Мостикът е близо. Хвърлям едно око нагоре. Виждам как Златните вътре реват един срещу друг. Търчат към евакскафандрите си или към спасителните модули. Гледат ни втренчено как се приближаваме, също като Мустанга, когато моите коне на Дом Марс връхлетяха върху нея и Пакс сред калното поле. Нашият гняв е нещо уникално. Нещо, което тези Лунородени не разбират.
Сини се разпръскват. Обсидиани вадят оръжието си. Двама Златни нахлузват дихателни маски и разгъват бръсначи, готови за убийство. В мига, преди да се врежем, стрелям с пулсОръдието си. То думва по дебелото стъкло. Стрелям пак и пак, и пак. После се свивам на кълбо и се врязвам в дебелото стъкло на мостика с пълната скорост на изстрелването, към която в последния миг е прибавена и скоростта на моите ботуши тласкачи.
Надавам вик на безумец.
21. ПЕТНА
Забивам се в командната зала като оловна топка, изстреляна в магазин за порцелан и стъкло. Блъскам се и троша монитори и стратегически пултове, а после преминавам през закаления метал на стените и през стоманата на коридорите, докато най-сетне тялото ми се удря в преграда на стотина метра пад мостика. Замаян съм. Не мога да открия Севро. Викам го по комуникатора. Той изпъшква нещо за гъза си. Може и да се е насрал.
Не чуваме, защото сме с шлемове, но корабът се изпълва с вой, докато космическият вакуум засмуква членовете на екипажа към смъртта им. Всъщност не толкова той ги изсмуква през изпотрошените прозорци, колкото вътрешното налягане на кораба ги изстласква навън. Тъй или иначе, Сини, Оранжеви и Златни се разхвърчат с писъци из Космоса. Обсидианите си отиват безмълвно. Не че има значение. В края на краищата Космосът запушва устата на всички.
Лявата ми ръка бълва искри. ПулсОръдието ми е настъргано на стружки. Вътре в скафандъра ръката адски ме боли. Имам сътресение на мозъка. Издрайфам се в шлема. Той се изпълва с остра воня, която пари ноздрите ми. Но се крепя на крака, а десницата ми що-годе върши работа. Визьорът ми е пропукан. Залитам, когато и мен ме засмуква към мостика.
Изпълзявам обратно през дупките, пробити от мен в стените. Добирам се до мостика и го заварвам в хаос. Членове на екипажа са се вкопчили кой в каквото завари, за да не бъдат всмукани в ледения мрак. Едно Златно момиче прелита край мен изхвърчава през преградата. Най-накрая светват червени лампи.
Аварийни прегради с трясък затварят цялата тази част на кораба, за да преустановят изтичането на налягане. Една започва да се затваря зад мен - подсилва стената, която пробих Виждам Севро да се задава и я задържам. Металът скърца и натиска роботизираната ръка на моята звездна Черупка. Севро с шмугва отдолу тъкмо навреме и преградата с трясък се затваря. Мостикът се заключва и ние сме затворени вътре. Идеално!
Вятърът от изтичащото налягане утихва зад гърба ни, щом върху разбитите илюминатори се плъзват пластини от дуростомана. Офицерите и екипажът на кораба се надигат oт земята, мъчат се да си поемат дъх, ала въздух няма. Продължават да изпомпват кислород и налягане обратно в помещението. Затова тези с дихателни маски - Златни, Обсидиани и Сини - гледат невъзмутимо как няколкото Розови прислужници и Оранжеви техници на мостика се пльосват като риби и се мъчат да поемат въздух, какъвто няма. Един Розов повръща кръв и дробовете се спукват в гърдите му, защото се опитва да сдържа дъха си. Сините наблюдават смъртта ужасени. Никога не са виждали хора да умират. Свикнали са да виждат как изчезват сигнали на скенерите. Може би как далечен кораб избухва или пръска пламъци, докато Обсидиани и Сиви го вземат на абордаж. Разбирането им за страданието се променя.
Обсидианите и Златните не реагират на ставащото. Някои от Сивите се опитват да окажат помощ, ала е късно. Когато равнищата на налягане и на кислород се нормализират, нисшеЦветните са издъхнали. Никога няма да забравя тези лица. Аз го причиних. Колко семейства ще ридаят заради деянията ми тук?