Разярен, тропвам с металния си ботуш по стоманената палуба. Три пъти. И онези, които нищичко не предприемаха, докато умираха съюзниците им, се обръщат и съзират мен и Севpo в нашите скафандри убийци.
Ех, как най-сетне по тези Златни и Обсидианови лица се изписват чувства!
Един Обсидиан ни атакува с форсПика. Севро го удря веднъж и смазва с металния си юмрук грамадния мъж. Останалите четирима се обединяват и ни нападат с едно от противните си бойни песнопения на уста. Севро ги посреща, зарадван, че най-сетне е най-едрият в помещението. Аз се спускам към отряд Сиви, които се мъчат да извадят оръжията си.
И продължава така. Ние сме войници от метал, биещи се срещу дезорганизирани войници от плът. Все едно стоманени юмруци млатят вътрешността на диня. Никога не съм убивал хора така непочтително. И се плаша колко ми е лесно да го правя на война. Тук няма двусмисленост, няма престъпване на морално кредо. Тези хора са войноЦветни. Или те ще ме убият, или аз - тях. По-просто е, отколкото при Посвещението. По-просто е, защото не ги познавам, не познавам братята и сестрите им, защото използвам метал, а не собствената си плът, за да ги вкарам през тъмната врата на смъртта.
Бива ме в това, цели светове съм по-напред от Севро и това ме ужасява най-много от всичко друго.
Аз действително съм Жътваря. Каквито и съмнения да съм имал в себе си, те отпадат и усещам как петното се разлива върху душата ми.
Правим всичко по силите си да спасим Сините. Мостикът е обширен, но Обсидианите и Сивите със снаряди и енергийни оръжия не са много. Няма причина да са тук - никой досега не е нападал през илюминаторите. Истинската заплаха са две - Златни жени с бръсначи. Едната е висока и широкоплеща. Другата има живо лице, обзето от отчаяние, когато ни напада. С бръсначите си те могат да разрежат на две дори и наши скафандри, затова Севро ги гръмва отдалече с пулсОръдието си, претоварва егидите им и разплисква енергията по броните им, където тя претоварва пулсЩитовете, разяжда метала и разтапя Златните. Ето защо те контролират технологиите. Човеците, независимо от какъв Цвят, попаднали в месомелачката на войната, са крехки като гълъби.
След като враговете ми са умъртвени, аз се обръщам към Сините в кабината.
- Има ли капитан? - питам.
Със скафандъра стърча поне метър над тях. Те все още с взират в пихтията, в която превърнахме останалите. Сигурно съм ходещ кошмар. Ръка, бълваща искри. Полуразрушен скафандър. Ужасен бръснач в ръцете.
- Няма цял ден да тропам и да ви заплашвам! Вие сте учени мъже и жени. Този кораб не е ваш. Вие само работите на него за Златните, под чиято команда е той. Сега аз командвам тук. И така - има ли Син капитан?
Капитанът е оцелял. Кротък мъж, чист на вид, с прекалено дълги в сравнение с тялото крайници и прясна дълбока рана на лицето, която му причинява ужасни болки. Той трепери и подсмърча, притискайки раната, сякаш, ако ръцете му се отлепят от лицето, то ще се разпадне. Чичо Нарол щеше да го нарече „превзет мухльо и лайнар“. Ео би избрала друг подход и затова заставам над него и изричам тихо:
- Ти си в безопасност. Не предприемай нищо необмислено.
Отварям шлема си. Повръщаното се излива навън. Казвам му да отиде в ъгъла и да свали значката си със звезда - отличителен знак за званието му. Разтреперан, той дори не успява да се подчини - Севро се втурва напред, взема му значката, вдига го и го премества като кукла.
Закръглена тъмнокожа жена - цялата сякаш е само плещи - посреща разжалването му със сумтене. Странно снажна е за Синя. Плешива е като останалите, с дигитални лазурни татуировки, които се вият не само по темето и слепоочията, но и по ръцете и шията й.
Севро се връща обратно при мен.
- Севро, стига с тия дивотии.
- Кеф ми е да съм голям!
- Аз съм още по-голям.
Той се опитва да ми покаже кръст, както е със скафандъра, Но механичните пръсти не са толкова гъвкави. Нареждам на Сините в техническите помещения долу да бъде даден достъп на нашите приятели в щъркела до един от хангарите. След като отново застават на постовете си, те се подчиняват. Тук всички са лоялни, защото ги държа под своя власт. Но из целия кораб - кой знае? Може да са лоялни на Суверена. Или може да са лоялни само на човека, управляващ този кораб.. Глупаво ще е да се смята, че всички действат с еднакво убеждение. Ще трябва аз да ги накарам.
Гледам на монитор как щъркелът каца в един хангар. Болтовете едва го крепят да не се разпадне. Два кораба-пиявици са се закачили от двете му страни. Моите Виещи ще трябва да отблъснат отрядите от убийци в тях. Може и да успеят, но ако Обсидианите и Сивите на „Авангард“ ги обсадят в хангара, всичко е загубено.