Сред тежко мълчание първите искри на революцията пламват.
Севро се приближава.
-Вдъхновяващо!
-Прекалено демократично? - прошепвам.
-Не мисля, че аристократичната демокрация важи. - Севро бърчи нос. - Нали ги заплаши да ги издухаш в Космоса.
-Заплашил съм ги? Аз си мислех, че го намекнах доста елегантно.
-Елегантно колкото и чакълът е мазен, лайнар такъв! -Севро се изкикотва с малко прекален възторг, плясва се по крака с механичната ръка и нащърбва метала й. Прави гримаса, после поглежда нагоре към мен позасрамен. - Я ходи се шлакай!
Вратата зад нас започва да свисти. Обръщам се да погледна светещата преграда. Враговете ми са докарали бургия, за да ми се нахвърлят. Ръцете ми треперят от адреналина. Усещам тежестта на десетки сини очи. Червеното сияние на вратата се сгъстява и се разлива. Нямаме много време.
Бръсначът ми се разгъва, готов за действие, дълъг и ужасен.
- Скоро ще си имаме компания - казвам. Поглеждам Севро, който се е втренчил в един от холоекраните. Заповядвам на Сините да се прикрият.
- Те изпълняват! - мърмори Севро. - Кърваво проклятие! Дароу, ела да видиш!
Той минава през живите образи, видени чрез зрението на Оранжеви и Сини, тършуващи из оръжейните складове. Някои Сиви им помагат. Други стоят наблизо и не са сигурни какви са прерогативите им, докато трети стрелят по прииждащите свои колеги от екипажа. Ала никакви куршуми не могат да възпрат тази приливна вълна. Те вземат оръжия, тичат тромаво из коридорите, редиците им набъбват. Водят най-буйните - не Сини, а Оранжеви работници от хангара и механици, заедно със Сиви... Разпознавам един от тях. Ефрейторът на средна възраст от кораба ми в Академията, онзи, който избяга с нас. Той насочва двайсетина мъже и жени самостоятелната каюта на един Златен. Принуждават да им се подчини, но действат с уважение. Това мирно уреждане на въпроса е изключение.
Три мощни отряда от Златни, предвождащи Обсидиани и Сиви, навлизат тържествено в стаите с животоподдържащи системи, при двигателите на пет километра оттук в задната част на кораба, точно пред вратата на мостика. Тези пред вратата са четирима Златни и шестима Обсидианови. Зад тях десет Сиви зареждат оръжия.
- Все пак ще си имаме компания - казвам.
Те ще нахлуят всеки момент. От вътрешната страна на преградата се разхвърчават искри, когато тяхната термобургия успява да надвие вратата. Металът капе вътре, кипи и се сипе на пода. Сините се разтреперват от ужас, а ние със Севро се приготвяме за бой и си слагаме шлемовете, за да посрещнем новата яростна атака. Вонята на повръщано отново нахлува в ноздрите ми. Нареждам на Сините да се скрият в отсека комуникации. Там ще са на сигурно място.
Лампичката на един комуникатор неочаквано примигва на конзола близо до мен. Инстинктивно отговарям. Един глас като гръмотевица кара костите ми да се разтреперят. Няма картина.
- Чуваш ли ме?
- Да. - Поглеждам към Севро. Който и да ни призовава, използва усилвател на гласа със звук на гръмотевичен екот. Севро свива рамене да покаже, че няма понятие кой е този. - Кой говори?
- Ти бог ли си?
Бог? Обзема ме зловещо спокойствие. Не е усилвател. Трябваше да се досетя по студеното провлачено произношение. Подбирам внимателно думите си - припомням си своите знания.
- Аз съм Дароу ау Андромед от Слънцеродените.