-Превзе кораба, а още не си Претор? Как така?
-Влетях през мостика.
-Сам, от Бездната?
-Имам си и другар.
-Ще дойда да се срещна с тебе и с твоя другар, божа рожбo.
Сините се споглеждат в ужас. Мънкат нещо. Опетнен. Тежестта на страха притиска раменете ми. Двамата със Севро се оглеждаме из залата, сякаш звярът се е скрил нейде в тъмното. Вратата продължава да се свлича и да капе вътре като някакъв светещ червен гнил плод.
После един от Сините ахва, поглеждаме отново холомонитора и виждаме, че камерите в коридорите пред вратата мостика предават ужасяваща сцена. Съществото - той –се втурва към Златните в гръб, докато те се подготвят да нахлуят в залата: Обсидиан, ала толкова грамаден аз никога не съм виждал. Но работата не е само в големината му, а и това как се движи. Създание на ужаса, съшито от сенки, мускули и броня. Не тича, а се лее. Перверзно е. Все едно гледаш нож или оръжие, превърнати в плът. От това същество кучетата ще побегнат. Котките ще съскат по него. То изобщо не бива да съществува където и да било по-нагоре от първия кръг на ада.
Той връхлита върху отряда убийци в гръб с два пулсиращи йонНожа, протегнати от бронята му, стърчащи от ръцете му три стъпки напред. Сивите просто прегазва, блъсва ги в стените с рамене и натрошава костите им на трески. После се заема сериозно да убива. Не издържам и отвръщам очи от тази диващина.
Термобургията продължава да топи сама вратата. В центъра се образува дупка. През нея виждам как умират мъже и жени. Кръв цвърчи по нажежения метал.
Когато Опетненият приключва, той кърви от десет рани и е оцеляла само една Златна. Тя го промушва с бръснача и пронизва нагръдника на черната му броня. Той усуква тялото, блокира острието, а после, когато тя оставя бръснача отново да омекне и да се превърне в бич, го стисва. След това я грабва за шлема, златистата й броня лъщи на светлината лампите в коридора. Тя се опитва да избяга, да се измъкне, като лъв, заклещил хиена в зъбите си, той трябва просто да стисне. Когато тя издъхва, той полека я полага на пода - сега след като й е донесъл добра смърт, е нежен. Севро неволно дръпва назад от вратата.
- Майко милостива...
Опетненият стои от другата страна, а вратата помежду ни бавно се разтапя от центъра към периферията. Когато дупка добива размерите на торс, той сваля шлема си. Бледо лице с нито едно косъмче се взира в мен. Очите - черни. Обветрените бузи са бронирани с мазоли като кожата на носорог. Глават му е гола и към средата на гърба му се спуска един-единствен еднометров бял кичур коса.
Поглеждаме се в очите и той се обръща към мен:
- Божа рожбо Андромед, аз съм Рагнар, Опетнената първородна рожба на майка ми Алия Снежноврабка от Валкириеви кули, северно от Драконовия гръбнак, южно от Падналия град, де лети Крилатия ужас, брат на Сефи Тихия, разбил Танос, който нявга се издигаше край водата, и ти дарявам своите петна.
Напикавам се в проклетия скафандър.
Бръсначът все така стърчи от ребрата му.
Той разперва великанските си окървавени ръце, а после протяга десница през вратата. ЙонНожовете му се прибират в бронята.
- Гръмни ме, та да ослепея! - мърмори Севро. - Давай, Дароу. Докато туй чудо не е размислило.
Свалям шлема си и пристъпвам напред. Този го искам.
- Рагнар Волар. Добра среща! Виждам, че не носиш знак. Нямаш ли си господар?
-Носех знака на Властелина на пепелта и трябваше в този велик кораб да бъда поднесен в дар на семейство Юлии. Но ти превзе кораба, значи си превзел и мен.
Юлиите? Дар за предателството им към Август, без съмнение.
А дали той просто не използва бюрократична вратичка, за да се оправдае, че е избивал войници на своя господар? И да присъства ирония в гласа му, не мога да я доловя. Но защо му да постъпва така? Познават ли ме тези негови черни очи? Опетнените не могат да използват друга техника освен военно оборудване. Не е възможно да ме е виждал преди, ала ръката му все така чака във въздуха да стисне моята.
- Защо правиш това? - питам. - Заради Юлиите ли?
-Те продават моя род. - Бях забравил. Тъкмо корабите на Юлиите превозват робите Обсидиани през бездната. Те се боят от копиеносното слънце на семейството на Виктра.
Този мъж не се е упражнявал да крие омразата си. Тя е студена като ледовете, сред които се е родил.
- Ще приемеш ли тези петна, божа рожбо? - пита той и се привежда напред. Гласът му е жален, странна тревога вдълбава ъглите на устата му. Златните са сторили това след Тъмния бунт - единственото въстание, заплашило някога управлението им. Ние сме взели тяхната история, отнели сме им технологиите, затрили сме цяло едно поколение, дали сме на тяхната раса полюсите на планетите и религията на Скандинавия и сме им качали, че сме техните богове. Няколкостотин години по-кьсно аз стоя и докато се взирам в един от най-ужасяващите им синове, се питам как той може да ме смята за бог.