Зад моята машина вражите кораби най-сетне демонстрират заплаха. Скенерите набъбват от червено. Враговете ни -кораби-пиявици, наскоро изсипали се от търбусите на армадата около нас, се устремяват в Космоса към корпуса ни. Целта им е да ни превземат с щурм.
Орион открива канонада.
- Красота! - мърмори Севро. Аз стоя безмълвно. Бойни глави на релсови оръдия поразяват кораби пиявици, разпръскват метал и хора само за да продължат и да се врежат в корпусите и щитовете на същите бойни кораби, изстреляли корабите-пиявици.
Моят новоназначен капитан крачи по командирската платформа със скръстени ръце. Моят петкилометров военен кораб начева обстрел и неговите редици от релсови оръдия започват да сеят смърт в лицето на флотата на Суверена. Орион се полуизвръща с лице срещу мен и се усмихва самодоволно, така всички да видят.
-А сега, за проправянето на пътя, домине.
И нарежда двигателите да блъскат тъмна материя. Стрелваме се напред през останките на два бойни кораба.
Мостикът ми е притихнал - чува се само бръмченето на технически заповеди. Зад корпуса ни съгласувано проблясват ракети. Разгръщаме противовъздушните си екрани, както и врагът сега е разгърнал своите, и те правят ракетите безполезни. Ореол от светлина ни обгръща като ничия земя. Артилерийски снаряди се разбиват в корпуса ни, макар и тук, на Мостика, да не усещаме ехото. Нашите съоръжения не искрят. От горните отсеци не се сипят жици. Този кораб е апогеят на Седемстотин години проектиране.
Севро ме сръчква.
- Кръвогадно проклятие, като нищо може и да успеем!
Армадата около нас е внушителна. Повече от внушителна. Докарана е тук, за да накара събралите се господари и всичките им флотилии отвъд Фаровете на Рубикон да треперят - при все това тук не е и половината от цялата флота. Но тъкмо тази армада се тресе отвътре като огромно тяло, докато някакъв пришълец си прогризва път, за да излезе от гостоприемника.
Успяваме бързо да избягаме от армадата.
Зад Фаровете на Рубикон те спират да ни преследват и там към нас се присъединява малката ни флотилия, както и флотилиите на Кордован, Телеман, Норво. Надявам се и още да се стекат под нашите знамена след последната изненада днес.
Поглеждам зад нас - отломки след корабокрушение. Тела на мъже и жени се реят подир кораба ми. Изхвърчали са от пропукани и пробити кораби. Някои са още живи, ала скоро ще замръзнат или ще се задушат. Още мъртъвци по моя път. Колко ли ще са нужни?
Оставям мостика в ръцете на Орион. Със Севро намираме пътя до инженерния отсек, където Оранжеви разрязват съсипаните ни скафандри, за да излезем от тях. Оттам хукваме към хангара - грамадно метално депо, осеяно с кораби и апаратура, а сега и с пострадали. Жълти се стрелкат насам-натам обгрижват ранените и ги откарват в болничния отсек. Сиви и Оранжеви им помагат в пренасянето.
Бурена бодва няколко невъоръжени Златни с бръснача си. Чакълчето и Харпията помагат на Жълтите. Очите ми трескаво я търсят. Намирам я под едно от очуканите крила на щъркела да говори с баща си. Дълга рана обезобразява лявата й pъка.
Не я споменавам. Кораб-пиявица ги взел на абордаж и yспели да се отърсят от него на влизане в хангара.
- Оставихме по-голямата част от флотилията на Суверена зад гърба ни - казвам на Август.
- Къде е Куин? - пита отривисто Севро. - Закараха ли я вече в медПункта?
Мустанга не отговаря. Вместо това поглежда към рампата на щъркела, по която слиза Рок, понесъл Куин на ръце. Тя бледа. Слаба. И безжизнена. Севро не помръдва. Не продумва. Ноздрите му потръпват, когато дъхът секва в гърдите му - жалното ридание е здраво заключено в тялото на момчето, което никога не плаче. Той онемява. Превръща се в подобие на призрак. И аз протягам ръка към него, но той се дръпва - не гневен, а объркан, сякаш някога са му казали какво го очаква в бъдеще и тази реалност не е обещаното. Залита назад, по-далече от тялото й, оглежда се, а после се обръща и побягва от хангара.