Рок минава покрай мен с Куин на ръце. Лицето му е отпуснато и уморено. Иска да каже нещо злобно, ала прехапва език и само поклаща глава насреща ми. Все още не знае защо го нападнах в стаята му. А сега и това. Никога не съм го виждал толкова сломен.
-Погледни я - казва ми той. - Дароу, погледни приятелката си.
Поглеждам Куин и усещам как всичко притихва. Ето я, умиротворена в смъртта. Защо не можем да й вдъхнем живот отново? Защо не можем просто да започнем отново деня? Да направим всичко както трябва. Да спасим онези, които обичаме.
Рок се отдалечава с Куин към прозрачното пулсПоле на хангара, открито към Космоса. Приведен и сломен, той върви към звездите, за да спусне своето изгубено момиче сред тях.
Щом виждам Чакала да излиза от щъркела, аз го сграбчвам и настоявам да разбера какво се е случило. „Тя умря - казва ми той. - Просто така се случи.“ И той е уморен като всички нас. Смъква си ръкавите.
-Няма да се извинявам. Направих всичко по силите си.
-- Разбира се - казвам разтреперан. - Разбира се.
Той ме пита къде ми е камерата на шлема. Вторачвам се в него.
-Заснетият материал - обяснява той, - Ти разбираш ли изобщо какво стори току-що? - Размахва ръце. - Двама мъже превзеха един от най-великите кораби, които някога са били построени. Златните ще се стекат под знамената ни. Нужни са само моите медии и твоята история.
Казвам му разсеяно за дейтаРекордера, вграден в зъба ми от Синовете на Арес, за да заснема взривяването на бомбата. Той се задейства, като стисна кътници. Стиснах ги веднага щом седнах в кабинета на Суверена. Бъркам в устата си и внимателно го отлепям от венците. По-тънък е от косъмче. Очите на Чакала светват.
- Това откъде го взе? - пита ме той.
- От черния пазар - отвръщам. - Суверенът сама си навлече проклятие. Използвай записа. Превърни тази война в честна борба.
Оставям Чакала и се готвя да поверя разчистването останалите, когато забелязвам, че Оранжевите и другите нисшеЦветни ме гледат. Не мога да ръководя само чрез насилие. Затова заедно с Чакълчето и Харпията се залавям да помагам за прекарването на ранените до болничния отсек. Останалите Виещи също се включват. И Мустанга, а накрая дори и Виктра.
След като и последният Сив е натоварен на носилка, заставам сред празния хангар. Август е отишъл на мостика. Чакала страни от придружаващите го Телемани и вместо това се отправя към комуникационния център. Оставят ме сам. Рок го няма. Не зная какво да правя, къде да отида.
Палубата е покрита с кръв и следи от изгаряния. Поглеждам ръцете си. Това са последиците от моите действия и cе чувствам тъй самотен. Облягам глава на студената метална стена.
Тя се приближава зад гърба ми. Не мисля, че произнася името ми. Не съм сигурен. Само усещам уханието на влажната й коса, когато ръцете й ме обгръщат. И ме притискат здраво.
- Знам, че си уморен - казва тихо Мустанга. - Но си нужен на Севро.
- А на Рок? - питам и се обръщам с лице към нея. Толкова много недоизказани неща тежат помежду ни. Толкова много въпроси без отговор. Толкова много престъпления, останали непростени. Толкова много гняв и може би все още едва забележимото припламване на нещо повече. Чувствам го, когато тя обгръща с длани шията ми и оставя силата в нейните пръсти да се влее в мен.
- Не сега - казва тя. Той ме обвинява. И е прав. Всички те са прави да ме обвиняват. А по-нататък само ще става все по-зле.
23. ДОВЕРИЕ
Откривам го в една обща умивалня. За обратния полет до Марс си е заслужил една от самостоятелните каюти, за които претендират другите, но не и той. Това все още е момчето, което се скри в корема на коня. „Не - мисля си аз. - Вече не е момче.“
- Тя държеше на теб, Севро.
Ръцете му са скръстени на гърдите, тънки и покрити с лунички. Около кръста му е увита кърпа, друга е метната на раменете му. На Златните не им пука от голотата, но Севро винаги се е стеснявал от нея. Откакто съм го виждал за последно, се е сдобил с татуировка. Грамаден сиво-черен вълк покрива гърба му. Виещите са всичко за него. Някога те бяха само мое средство - сега ги смятам за нещо повече. Но какво значение има, когато все така ги използвам? Той се взира във водата, изливаща се в канала под душа. Тя се завихря на спирала и изтича надолу.
- Мисля, че най-накрая войната ще почне да ми харесва -казва той. - Трябва да си позаякна гръбнака. Да покрия ръцете си с мазоли. Копелетата ни разправят, че всичко е слава и рози! - Той вдига очи. - Не подушваш ли аромата на розите, Жътвар?