- Дано знаеш пътя. Аз вече се загубих.
Тя ме повежда. Вървим мълчаливо по коридорите. Капнал съм от умора, ала все пак съм щастлив при мисълта, че Севро е с мен, че Арес още вярва в мен и че някъде Танцьора все още е жив. Това е мехлем върху раната, нанесена от смъртта на Куин.
- Сигурно си научил, че моето семейство е предало АрхиГубернатора - казва Виктра.
- Чух. Но ти все още си с нас.
- Както казах, аз върша каквото реша. Майка ми не контролира моите сметки, както контролира тези на Антония. - Тя се усмихва и ме гледа. - Харесваш ми, когато си такъв.
- Такъв? - Не мога да удържа смеха си. - Какво искаш да кажеш?
- Не знам. Изглеждаш спокоен. Без грижи. Въпреки случилото се.
- А ти изглеждаш особено мила - казвам.
- Мила? Измислица и отживелица. Но и двамата знаем, аз далеч не съм мила.
Вървим мълчаливо, докато стигаме до вратата на моя самостоятелна каюта. Поглеждам назад и виждам Рагнар да си тътри по коридорите зад нас. Ако не бяха превръзките по челото му, изобщо нямаше да го видя. Махвам му да се отдалечи.
На вратата се взирам в надменните очи на Виктра.
- Можеше да пратиш нисшеЦветен да ми каже, че ме настаняват в самостоятелната каюта.
- Но тогава нямаше да те видя.
- Това ли е единствената причина? - питам.
Тя се усмихва дяволито.
- Смятам да запазя тайните си. - След миг ме поглежда. - Но наистина се тревожа за теб.
- За мен? - Извъртам очи. - Каква игра играеш, Виктра?
- Никаква - отвръща обидено тя. - Такъв лицемер си, Дароу!
-Аз?
- Помниш ли, когато Такт се отървал от цигулката ти, защото подозирал, че искаш нещо? Сега и ти се държиш с мен по същия начин. Също както когато дойдох при теб в градините на Луната. Толкова ли е трудно да повярваш, че съм твоя приятелка и държа на теб? - Тя сбръчква нос. - Караш ме да се разчувствам, а аз мразя това!
- Извинявай - казвам. - Ти просто си... - Опитвам се да намеря точните думи за тази висока жена. Но такива няма. Затова свивам рамене и заявявам: - Трудно е, като знам, че си сестра на Антония. Това е, друго няма.
- Но аз не съм Антония.
- Разбирам го...
- Нима? - Тя посяга и докосва лицето ми. Устните й се разтварят подканващо. Спомням си допира им до моите, преди да се изстрелям през тръбата. Тогава й позволих да ме целуне.Макар и да е студена жена, в сърцето й има някакво чувство към мен. Различна е от Ео. Различна от Мустанга. Отдръпвам полека от ръката й и поклащам глава.
-Странен човек си ти - въздъхва кротко тя и сега цялата уязвимост в нея е изчезнала. Пак е извадила нокти. Обляга си на насрещната стена, подгъва коляно и подпира ботуша си на нея, присмивайки ми се с поглед. Ето я Виктра, която познавам.
-Ти обичаш жените, ала не ни се наслаждаваш. - Бръчици от усмивка набраздяват едва-едва лицето й, когато леко разтваря устни. Очите ми не могат да се сдържат и да не проследят изящния контур на шията й, силата в стройните й рамене, привдигнатия й бюст. Погледът й ме прогаря. - Насладите са тъй много! Знаеш ли ти колко мека е кожата ми?
Изсмивам се.
- Подиграваш ми се.
- Както винаги.
Виктра е интригантка. Тя така действа. Но за миг бе станала уязвима. И когато видях това... Когато видях това, то напълно промени нещата. Убивам сексуалното напрежение по най-добрия начин, който знам.
- Лека нощ, сестро - казвам и я целувам по челото.
- „Сестро“? „Сестро“? - изсмива се тя пренебрежително, докато си тръгвам. Отнема й малко време, но подвиква подире ми: - Защото ме смяташ за порочна - заради това ли е?
Обръщам се към нея:
- Порочна?
- Затова ли никога не си ме искал? - Тя се позамисля, подбира внимателно думите си. - Защото ме гледаш отвисоко?
- Откъде ти дойде наум? - питам тихо аз.
Виктра вдига рамене и се оглежда из коридора, обзета от странно колебание.
- Аз не... - Тя клати глава, опитва се да намери точиш думи. Посочва към себе си. - Аз така оцелявам, разбираш ли. Така ме е учила майка ми. Това винаги е успешно!
- Какво ще кажеш да пробваме нещо ново? - предлагам връщайки се при нея. Протягам ръка. - Дароу. Противно и разпространените слухове не ям стъкло. Обичам музиката танците и много си падам по пресни плодове, особено по ягоди.
Тя изпухтява присмехулно.
- Много глупаво. Запознаваме се наново?
- Без броня. Просто двама души. Чакам - казвам закачливо аз.
Тя завърта очи, прави крачка напред, оглеждайки коридора в двете посоки. Подава ръка и потиска детинска усмивка.
- Виктра. Обичам мириса на камъка, преди да завали. Прави физиономия, бузите й пламват в червено. - И... не cе смей. Всъщност мразя златния цвят. Зеленото повече отива на тена ми.
Не мога да заспя. Телата на онези, които оставих подире си, се носят в мрака заедно с мен. Будя се десетина пъти -| пламъците на бомби и сеч на мечове раздират сънищата ми. Заслужил съм си тези безсънни нощи. Зная го и точно затова ги преживявам още по-тежко.