- Зная го - усмихва се тя. - Но понякога е хубаво да cи спомняш, че всичко това се случва с теб.
- А... - Кой знае защо, се изчервявам.
- Забравих, че ти можеш да се червиш! - Тя се заглежда в мен. - Сигурно не знаеш, но една от дисертациите ми на Луната бе посветена на грешките в теоремите за социологическа манипулация, използвани от Съвета за качествен контрол. Тя разрязва изтънчено една наденичка. - Определих ги като недалновидни. Химическата полова стерилизация на Розовия род например е довела до трагично висок процент на самоубийства в Градините.
Трагично. Повечето биха казали „неефикасно“.
- Строгостта на законите, поддържащи йерархията, до такава степен не допуска изключения, че един ден те ще рухнат. След петдесет години? След сто? Кой знае! Имаше един казус, който изучавахме - Златна се влюбва в Обсидианов. Те възложили на Ваятел черноборсаджия да обработи детеродните им органи така, че неговото семе да е съвместимо с нейните яйцеклетки. Разкрили ги и били екзекутирани и двамата, Ваятелите им били убити. Но такива неща са се случвали стотици пъти. Хиляди. Само че са изтрити от летописите.
-Ужасно е - казвам аз.
-И прекрасно.
-Прекрасно? - питам отвратен.
-Никой не знае за тези хора - казва тя. - Никой освен шепата Златни, които имат достъп. Човешкият дух се опитва да се изтръгне на свобода отново и отново - не чрез омраза, както при Тъмния бунт. А заради любовта. Те не подражават един на друг. Не са вдъхновени от други преди тях. Всеки иска да рискува, мислейки, че е първият. Това е храброст! И то значи, че е неделима част от нас като хора.
Храброст. Дали щеше да го каже, ако знаеше, че един от тeзи хора седи насреща й? Дали тя живее в света на теориите, за който говореше Хармъни? Или би могла действително да разбере...
- Колко време още ще мине, питам се - продължава тя, -докато групировка като Синовете на Арес открие архивите и ги излъчи? Направиха го с Персефона. Момичето, което пееше. Въпрос е само на време. - Тя млъква, присвива очи и ги вперва в мен, когато неволно откликвам при споменаването на Ео. - Какво има?
Не мога да й кажа какво мисля, затова излъгвам:
- Дисертации. Социология. Ние с теб се специализираме в много различни неща. Винаги съм се питал що за живот си водила на Луната.
Мустанга ме оглежда закачливо.
- Охо? Значи си мислил за мен?
- Може би.
- Денонощно? Какво е облякла Мустанга? За какво мечтае? Кое ли момче целу... - Щом казва това последното, тя потръпва. - Дароу, искам да ти обясня нещо.
- Не си длъжна - казвам и й махвам да замълчи.
- С Касий беше...
- Мустанг, нищо не ми дължиш. Ти не беше моя. Не си моя. Можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш , с когото си искаш. - Замълчавам. - Макар че той да е едно кръвогадно магаре!
Тя се изсмива. Хуморът изчезва също толкова бързо, колкото се е появил. В очите й има болка. В полуотворената й уста. Празните й нож и вилица стърчат над забравената й чиния. Тя поглежда надолу и поклаща глава.
- Аз исках да бъде различно - казва тя.
- Мустанг... - Слагам ръка върху китката й. Въпреки нейната сила тя е крехка в моите яки ръце. Крехка като китката на другото момиче, когато го прегръщах в дълбините на мината. На онова момиче не можах да помогна. А сега ми се струва, че не мога да помогна и на тази жена. Иска ми се ръцете ми да бяха създадени, за да градят. Щях да зная какво да кажа. Какво да правя. Може би в някой друг живот аз щях да съм този мъж. В този живот думите ми, също като ръцете, са непохватни. Те умеят само да нанасят рани. Умеят само да рушат.
- Мисля, че знам как се чувстваш...
Мустанга отскача от мен.
- Как се чувствам?
- Не исках да кажа... - Чувам шум и замлъквам.
Поглеждаме - готвачът стои неловко с още един поднос в ръце. Той пристъпва напред на пръсти, а после притеснено излиза от стаята заднишком.
- Дароу. Млъкни и слушай. - Тя се взира свирепо в мен през кичурите коса, паднали над очите й. - Искаш да знаеш как се чувствам ли? Ще го изплюя срещу теб. Цял живот са ме учили да уважавам семейството си преди всичко. Случилото се с брат ми в Института... Когато ти го предадох, това ме постави срещу всичко, в което ме бяха възпитавали. Но си помислих, че ти... - тя вдишва дълбоко, към края дъхът й започва да трепери - ти си човек, заслужил моята лоялност. И реших, че е много по-важно в този миг да я отдам на теб, а не на Адрий, който никога не си е помръднал и пръста заради мен. Знаех, че е правилно, но така отхвърлих баща си и всичко, на което ме е учил. Ти знаеш ли изобщо какво означава това? Той е смазвал семейства така, както други чупят пръчки. Той притежава невъобразима власт. Но не е само товa. Той е човекът, научил ме да яздя коне, да чета стихове и не само военна история. Човекът, който бе до мен и ме оставяше да се изправям със собствените си сили, когато падна. Човекът, който три години след смъртта на майка ми не можеше да отправи поглед към мен. Той е човекът, когото аз отхвърлих заради теб. Не... - поправя се тя. - Не заради теб. За един различен живот, за да живея за нещо повече. За нещо повече от гордостта. В Института ние с теб решихме да нарушим правилата, да се държим достойно на място, където вилнееше ужасът. Затова създадохме армия от верни приятели, а не от роби. Избрахме да бъдем по-добри. А после ти се изплю на това, като напусна, за да станеш един от убийците на баща ми. - Тя вдига пръст във въздуха. - Не. Не говори. Не е твой ред само защото съм замълчала.