Тя не бърза да си събере мислите, сключва длани.
- Та сигурна съм, че разбираш - чувствах се объркана. Първо, мислех си, че в твое лице съм намерила някой не като другите. Второ, защото смятах, че си изоставил идеята, която ни даде възможност да завладеем Олимп. Смятай, че бях уязвима. Самотна. И може би заради това паднах в леглото на Касий - защото ме болеше и имах нужда от мехлем за болката си. Представяш ли си го? Можеш да отговориш.
Гърча се на меката седалка.
- Сигурно.
- Добре. А сега си набутай тая представа отзад. — Устните и се свиват в строга черта. - Аз не съм някоя фру-фру пачавра. Аз съм гениална. Казвам го, защото е факт. По-умна съм от всеки, когото някога си срещал, освен може би моя близнак. Сърцето ми не кара мозъка да оглупее. Стремях се към връзка с Касий по същата причина, поради която и подведох Суверена да си мисли, че ме настройва срещу баща ми: за да защитя семейството си.
Тя се втренчва в храната си.
- Винаги съм умеела да манипулирам хората. Мъже, жени, няма значение. Касий бе ходеща рана, Дароу- отворена и кървяща, въпреки че бяха изминали две години, откакто ти уби Юлиан. Един миг ми бе нужен да прозра това в него и знаех как да го накарам да ме обикне. Дадох му охотен слушател, някой, който да запълни празнотата.
Строгостта в гласа й изчезва. Тя се оглежда, сякаш би могла да избяга от започнатия от самата нея разговор. Ако млъкнеше, аз щях да се зарадвам повече.
- Накарах го да мисли, че не може да живее без мен. Знаех, че това е единственото, което би осигурило безопасност на останалите от моя род. Това бе най-доброто оръжие, което можех да притежавам в тази игра. И все пак... Струваше ми се, че съм толкова студена! Толкова ужасна! Все едно бях жестоката вещица, която впримчила Одисей, накарала го да се влюби и го държи за собствените си егоистични цели. Изглеждаше толкова логично. И когато той ме вземаше в прегръдките си, ми се струваше, че се давя. Сякаш бях загубена и се задушавах под тежестта на всичко, сторено от мен, задушавах се, понеже знаех, че ми предстои живот с нелюбим човек. Ала това бе заради семейството. Заради хората, които обичам, макар и да не го заслужават. Мнозина са жертвали и повече. Аз можех да жертвам това. - Тя клати глава и сълзите, напиращи в очите й, са огледално отражение на бликналите сълзи в моите очи. И те се отронват, когато тя промълвява: - Когато ти влезе на тържеството и... и сякаш земята се отвори да ме погълне. Почувствах се измамница. Порочно момиче, измислило си причина да извърши глупост. - Тя се опитва да избърше очите си. - Не виждаш ли защо го направих? Не исках ти да умреш! Нe искам да умреш! Не като брат ми Клавдий! Не като Пакс! Бях готова на всичко, за да го предотвратя.
- Аз мога да го предотвратя.
- Ти не си непобедим, Дароу. Зная, ти се мислиш за непобедим. Но един ден ще откриеш, че не си толкова силен, колкото си мислиш, а аз ще остана сама.
Тя млъква, след като всичко, натрупало се в нея, изригва навън. Не ридае. Но сълзите потичат. Тя е от тези жени, които се срамуват от тях.
Гледката ме сломява.
- Ти не си порочна - казвам, като поемам дланта й в своята. -Ти не си жестока. - Тя клати глава и се опитва да се дръпне. Прихващам брадичката й с пръстите на дясната си ръка и накланям главата й, докато погледът й не се приютява в моя. -И онова, което вършиш заради обичните си хора, не може да бъде осъждано. Разбираш ли! - Заговарям с по-плътен глас: -Разбираш ли?
Тя кимва.
Не бива да е така. Златните имат всичко, ала изискват жертви дори и от своите. Това място е извратено. Тази империя е грохнала. Тя изяжда кралете и кралиците си тъй лакомо, както и просяците, които бродят по земите й. Но тя не може да вземе тази жена така, както взе погребаното от мен момиче. Няма да й позволя да я погълне. Няма да й позволя да погълне семейството ми в Ликос. Аз ще я победя.