Избърсвам сълзите от лицето й с палец. Тя не е като тях. И когато се опитва да действа като тях, това разбива сърцето й до дъно. Гледам я и разбирам, че не съм бил прав. Тя не е развлечение. Тя не позори моята мисия. Тя е смисълът на всичко. И все пак аз не мога да я целуна. Не и сега, когато, за да сломя тази империя, трябва да разбия сърцето й. Няма да е честно. Аз съм се влюбил в нея, ала тя се е влюбила в лъжа.
- Не бива да му се доверяваш - казва тихо Мустанга.
- На кого? - питам, стреснат от неочакваните й думи.
- На моя близнак - прошепва тя, сякаш той седи в ъгъла на стаята. - Той не е човек като тебе. Друг е. Когато ни гледа, когато гледа хората, той вижда торби с месо и кости. Ние не съществуваме за него в действителност. - Навъсвам се, кога го тя стисва ръката ми. - Дароу, изслушай ме. Той е изчадие, за което дори не знаят как да пишат приказки. Не бива да му се доверяваш.
От начина, по който го изрича, ми става ясно, че тя разбира нашия договор.
- Не му се доверявам - казвам аз. - Той ми трябва.
- Можем да спечелим тази война и без него - добавя тя.
- Нали каза, че не съм достатъчно силен.
- Не си - усмихва се тя. - Сам - не си. - Тя пуска кривата си усмивчица. - Имаш нужда от мен.
Де да беше толкова просто.
Скоро след това оставям Мустанга и тръгвам към покоите си. Коридорите са тихи и ми се струва, че съм сянка, носеща се през някакво метално царство. Не зная как да приема помощта й. Нито как да се държа с нея. Когато я видях с Касий бях толкова по-наранен, отколкото някога бих й признал, и част от мен разбира, че това не би могло да бъде изцяло манипулация. Той никога не е бил чудовище - и ако някога стане такъв, сигурен съм, че ще е заради мен.
Вратата на апартамента ми се отваря. Една ръка ме хваща за рамото. Обръщам се и виждам гръдта на Рагнар. Изобщо не съм го чул.
- Някой диша вътре.
- Сигурно е Теодора. Моята Розова икономка. Ще я харесаш.
-Златен дъх.
Кимвам - не го питам откъде знае - и свалям бръснача от китката си. Когато влизам, острието шушне и се разгъва в меч. Лампите светят приглушено. Претърсвам стаите на апартамента заедно с Рагнар и откривам Чакала, седнал в салона ми с чаша шери. Щом вижда оръжията ни, се изкикотва.
-Доста заплашителен съм, признавам.
Той е по хавлия и джапанки.
Отпращам Рагнар. С неговите рани мястото му е в медицинския отсек. Той неохотно се затътря навън.
- Като че никой не спи на тоя кораб - казвам, докато сядам на дивана до Чакала. - Мисля си, че ще трябва да попреустроим малко апартамента ни.
- Много си падаш да омаловажаваш, а? - Той гаврътва питието и въздиша. - Струваше ми се, че ще се удавя в оная проклета лагуна! Винаги съм си мислел, че смъртта ми ще е нещо величествено! Да ме изстрелят на Слънцето. Политически противник да ме обезглави. И после, като се случи... - Той потръпва и изглежда тъй крехък, същинско момченце. - Беше просто бездушна студенина. Като камъните на Института, които пак се сипят навсякъде около мен в онази мина.
В смъртта няма топлина. Аз плаках като дете, когато Касий ме намушка и си мислех, че умирам.
- Очевидно това променя нашата стратегия, но не вярвам, че трябва да промени съюза ни.
- Нито пък аз - съгласявам се. - Твоите шпиони ще са ни нужни повече от всякога. Плиний няма да приеме леко моето издигане. А ти си заклещен тук, в двора на баща си. Този Политико ще се опита да премахне и двама ни. - Не споменавам Синовете на Арес. Както и предполагах, още щом излях онова вино в скута на Касий, всички ги забравиха.
- Плиний ще трябва да се махне. Но дотогава се налага ние с теб да поддържаме дистанция в Обществото, та той да не разбере, че заплахата срещу него е обединена. По-добре е да се заблуждава за индивидуалните ни ресурси.
- И за да продължат Телеман да разговарят с мен.
- Вярно. Те действително желаят смъртта ми.
- Както си е редно.
- Не че ми се свиди да им я дам. Просто е дяволски неудобно. - Той вади от джоба си холоКом и ми го подава. - Синхронизирани са. Ще призова моите кораби да ни посрещнат, а предполагам, че ти ще останеш тук с новия си трофей. Няма да е добре непрекъснато да сноват совалки напред-назад.
Иска ми се да го разпитам за Лето. Защо го уби. Но защо да показваш на дявола, че познаваш силата му? Това само ме превръща в заплаха за него. А пък съм го виждал как се справя със заплахите. По-добре да се правя на невежа и да се старая винаги да съм полезен.
- Войната ни предоставя повече възможности - казвам. -В зависимост от това докъде искаме да се разпространи тя...
- Убеден съм, че ти схващам намека.