— Ти се тревожиш повече и от мен — подразни ме спътникът ми. — Не мислех, че е възможно.
— Работата ми е да се тревожа. Винаги трябва да съм сигурна, че всички са добре.
— Понякога не е лошо да се увериш, че и ти също си добре. Можеш да откриеш, че това всъщност помага на околните.
Изсумтях насмешливо.
— Роуз винаги се шегува за твоите „Дзен мъдрости“. Дали в момента нямам честта да изпитам на свой гръб някоя от тях? Ако е така, разбирам защо тя е толкова безпомощна пред чара ти.
Бях възнаградена с искрен смях, който рядко можеше да се чуе от Дмитрий.
— Така мисля. Ако попиташ нея, тя ще заяви, че е заради ловкото ми боравене със сребърния кол или обезглавените чудовища. Обаче аз съм сигурен, че тъкмо със своите „Дзен мъдрости“ накрая спечелих сърцето й.
Моята ответна усмивка тутакси се превърна в прозявка. Беше наистина поразително, че можех да се шегувам с дампир. Преди време получавах панически пристъп само да бъда в една стая с тях или с морои. Но макар и бавно, през последните шест месеца притесненията и страховете ми започнаха да намаляват. Никога нямаше да мога да се отърся от усещането за „различие“, което изпитвах към всички тях, но бях преодоляла много предразсъдъци. Част от мен бе убедена, че е правилно, задето все още ги разделям от хората, но беше добре да бъда гъвкава в отношенията ни, което щеше да облекчи и улесни работата ми. Но не прекалено „гъвкава“, предупреди ме вътрешният алхимически глас.
— Пристигнахме — обяви Дмитрий, като спря колата пред общежитието на училището „Амбъруд“. Дори и да забеляза смяната на настроението ми, той с нищо не го показа. — Добре е да си починеш.
— Ще опитам — уверих го. — Но първо трябва да разбера какво става с Еди.
Лицето на Дмитрий тутакси доби напълно делово изражение.
— Ако го откриеш, не е зле да го доведеш довечера, за да видим дали няма да можем да свършим малко работа. Соня ще се зарадва. Тя има няколко нови идеи.
Кимнах, напомняйки си към какъв стандарт сме длъжни да се придържаме. Работа, работа, работа. Не биваше да забравяме нито за миг високите си цели.
— Ще видя какво мога да направя.
Благодарих му отново и влязох в сградата, изпълнена с твърда решимост да изпълня мисията си. Затова изпитах донякъде разочарование, когато възвишените ми цели бяха осуетени толкова бързо.
— Госпожице Мелроуз?
Незабавно се извърнах при звука на името, под което бях известна в „Амбъруд“. Госпожа Уедърс, нашата пълничка, възрастна надзирателка на общежитието, се носеше забързано към мен. Лицето й бе смръщено от тревога, което не вещаеше нищо добро.
— Толкова се радвам, че се върна — рече тя. — Надявам се, че семейното посещение е минало добре?
— Да, госпожо. — Ако под „добро“ се разбираше „ужасяващо и притеснително“.
Госпожа Уедърс ми даде знак да я последвам до бюрото й.
— Трябва да поговоря с теб за вашата братовчедка.
Едва се сдържах да не се начумеря, докато си припомнях имейла на Джил. Братовчедката Анджелина. Всички се подвизавахме в „Амбъруд“ като фалшиви роднини. Джил и Еди бяха мои брат и сестра. Анджелина беше наша братовчедка. Така много по-лесно се обясняваше защо винаги сме заедно и защо постоянно се интересуваме от делата си.
Седнах срещу госпожа Уедърс и си помислих с копнеж за леглото, което ме очакваше.
— Какво се е случило? — попитах.
Госпожа Уедърс въздъхна.
— Братовчедка ви изпитва затруднения с нашия дрескод.
Това ме изненада.
— Но ние носим униформи, госпожо.
— Разбира се — кимна тя. — Но не и след училище.
Вярно беше. Аз бях облечена в панталони цвят каки и зелена блуза с къс ръкав, а около шията си носех малкия златен кръст, с който никога не се разделях. Прерових мислено гардероба на Анджелина, опитвайки се да си спомня дали някога съм виждала нещо обезпокоително в него. Може би най-ужасяващото бе качеството му. Анджелина беше от Съхранителите — смесена комуна от хора, морои и дампири, които живееха в Апалачите. Ведно с липсата на електричество и течаща вода, Съхранителите предпочитаха сами да шият дрехите си или да ги носят докато се прокъсат.
— В петък вечерта я видях облечена в чифт потресаващо къси джинсови шорти — продължи госпожа Уедърс и потръпна. — Незабавно я смъмрих сурово, а тя ми отговори, че само с тях можела да се чувства удобно в ужасната жега навън. Предупредих я, че ще бъде наказана и я посъветвах да си намери по-подходящо облекло. В събота тя се появи в същите шорти и безкрайно неприлично горнище. Тогава я наказах да не напуска общежитието до края на уикенда.