— Почакай, почакай — стресна се Трей. — Ти си казала… казала си на Брейдан Картрайт, че греши?
Кимнах.
— Така че защо реагира по този начин?
Трей се засмя, гръмогласен смях, който бях сигурна, че ще накара Брейдан да дотърчи при нас.
— Никой не казва на Брейдан, че греши.
— Да, досетих се.
— Особено момичетата никога не му казват, че греши. Ти навярно си единственото момиче, осмелило се някога да го направи. Навярно си единственото момиче, което е достатъчно умно, за да го стори.
Започвах да ставам нетърпелива.
— Това го схванах. Тогава защо ще ми подарява цветя? Защо ще ме отрупва с комплименти?
Трей поклати глава. Имаше вид сякаш едва се сдържа да не прихне отново.
— Мелбърн, ако ти не знаеш, тогава аз не съм този, който ще те осветли по въпроса.
Бях твърде притеснена, че Брейдан ще се върне, за да се впускам в коментари относно безполезния „съвет“ на Трей.
— Крис ли е съвършеният братовчед, за когото говореше? — изтърсих вместо това.
Самодоволната усмивка на Трей тутакси помръкна.
— Същият. Всичко, което аз правя, той го може по-добре.
Мигновено съжалих за въпроса си. Трей, също като Ейдриън, беше от онези хора, които не обичах да виждам нещастни.
— Е, на мен не ми се стори чак толкова съвършен. Навярно съм пристрастна, защото прекарвам толкова много време в твоята компания. Ти си направо стандарт за съвършенство.
Това върна усмивката на Трей.
— Извинявам се за поведението му. Той винаги си е бил такъв. Не е от най-чаровните издънки на фамилията Хуарес. Като мен, разбира се.
— Разбира се — съгласих се охотно.
Когато Брейдан се върна, той още се усмихваше, но когато му хвърлих един поглед през рамо, докато излизах от кафенето, лицето на Трей отново бе добило мрачно изражение. Явно бе потънал в невесели мисли, а на мен ми се щеше да знаех как да му помогна.
— Ами, сега вече зная графика си за следващите две седмици — рече срамежливо Брейдан, докато пътувахме към „Амбъруд“.
— Това… е добре — отбелязах.
Той се поколеба.
— И така, вече зная кога ще мога отново да изляза. Ако, разбира се, ти искаш.
Думите му щяха да ме изненадат, ако вече не бях достатъчно смаяна от всичко случило се днес. Брейдан искаше отново да излезе с мен? Защо? Особено момичетата никога не му казват, че греши. Ти навярно си единственото момиче, осмелило се някога да го направи. Навярно си единственото момиче, което е достатъчно умно, за да го стори. И, което беше по-важно, дали аз исках да изляза отново с него? Погледнах го, сетне сведох очи към розите. Припомних си очите му, които се взираха в мен. Осъзнавах, че вероятността някога да срещна момче, което смята, че Шекспир и вятърните мелници са забавни, клони към нула.
— Добре — промълвих.
Той присви замислено очи.
— Не се ли организира някакъв бал в твоето училище? Искаш ли да отидеш? Хората ходят на такива места, нали?
— И аз непрекъснато чувам това. А ти откъде разбра?
— От надписа — отвърна той. В следващия миг, като по поръчка, колата спря пред моето общежитие. Над главния вход висеше голям надпис, украсен с паяжини и прилепи. ИЗКАРАЙ СИ АНГЕЛИТЕ НА БАЛА В ЧЕСТ НА ХЕЛОУИН.
— О — промълвих аз. — Този надпис. — Еди беше прав. Аз наистина имах избирателна памет за информацията. — Предполагам, че можем да отидем. Ако ти искаш.
— Разбира се. Имам предвид, ако ти искаш.
Мълчание. Сетне и двамата се разсмяхме.
— Добре тогава — обобщих аз. — Предполагам, че ще отидем.
Брейдан се наведе към мен и аз се паникьосах, докато не осъзнах, че се опитва да види по-добре надписа.
— След седмица и половина.
— Предполагам, че има достатъчно време, за да се снабдим с костюми.
— Предполагам. Макар че…
И тогава се случи следващото откачено нещо. Той хвана ръката ми.
Признавам, че не очаквах много, особено след смесената ми реакция на целувката на отбивката на магистралата. При все това, когато той сложи ръка върху моята, останах изненадана, че чувството отново беше като да… ами, като да докоснеш нечия ръка. Представях си, че ще настръхна или сърцето ми ще трепне. Но в случая най-вече се притесних какво да правя с моята ръка. Да преплета пръсти с неговите? Да стисна ръката му?