— Татко… — поде Ейдриън.
— Настоявам — прекъсна го баща му твърдо. — Прояви малко повече възпитание и се научи на обикновена любезност. — Обърна се и започна да се отдалечава, предполагайки, че ще го последваме. И ние го сторихме.
— Да си намеря ли извинение да си тръгна? — прошепнах на Ейдриън.
— Не и когато използва „настоятелния“ си глас — дойде приглушеният му отговор.
За миг, като зърнах прекрасния ресторант, разположен на терасата и слънчевия му изглед към океана, си помислих, че бих могла да се справя с двамата Ивашкови. Възможността да седиш тук и да се наслаждаваш на цялата тази топлина и красота, си заслужаваше да изтърпиш една семейна драма. После Нейтан подмина вратите към терасата и ни поведе към асансьора. Ние го последвахме послушно. Домакинът ни заведе в една механа на партера, наречена „Тирбушонът“. Мястото беше полутъмно и без прозорци, с ниски тавански греди и сепарета, тапицирани с черна кожа. Покрай стената бяха подредени дъбови бъчви, а малкото светлина се осигуряваше от мъждукащи червени газени лампи. С изключение на самотния барман, заведението беше празно, което не бе изненада за мен по това време на деня.
Това, което ме изненада, беше, че Нейтан ни доведе тук, вместо в елегантния ресторант на открито. Мъжът беше облечен в скъпарски костюм, в който изглеждаше като току-що излязъл от заседателната зала на някой важен борд. Защо ще пренебрегне модерния, изискан ресторант и ще предпочете да обядва в тази задушна, тъмна…
Тъмна.
Едва не изпъшках. Разбира се, че терасата не би могла да бъде избор за един морой. Слънчевият следобед, който за мен беше толкова привлекателен, щеше да се превърне в доста мъчителен обяд за двамата Ивашкови — не че някой от тях изглеждаше готов да се отдаде на забавления.
— Господин Ивашков — поклони се леко барманът. — Радвам се да ви видя отново.
— Можете ли отново да поръчате да ни доставят храна тук, долу? — попита Нейтан.
— Разбира се.
Отново. Това подземно леговище вероятно е било предпочитаното място за хранене на Нейтан, откакто бе пристигнал в Сан Диего. Позволих си още една последна, тъжна мисъл за терасата, а след това последвах Нейтан и Ейдриън в мрачната дупка. Нейтан избра ъглова маса за осем души. Може би обичаше да е по-нашироко. Или може би му се нравеше да се преструва, че председателства корпоративна среща. Барманът ни даде менютата и прие поръчките за питиетата. Аз предпочетох кафе. Ейдриън си поръча мартини, което му спечели неодобрителни погледи от баща му и мен.
— Едва минава обяд — изтъкна Нейтан.
— Зная — отвърна Ейдриън. — Изненадан съм, че издържах толкова дълго.
Нейтан пренебрегна коментара му и се извърна към мен.
— Ти си много млада. Сигурно съвсем наскоро си започнала служба при алхимиците.
— Всички започваме млади — съгласих се аз. — Работя самостоятелно малко повече от година.
— Възхищавам се на това. Показва голяма доза отговорност и предприемчивост. — Кимна, за да благодари на бармана, който остави пред него бутилка газирана вода. — Не е тайна какво е отношението на алхимиците към нас, но в същото време вашата група прави много за нас. Особено забележителна е ефективността ви. Много лошо, че моите хора не обръщат по-голямо внимание на това.
— Как са нещата при мороите? — попитах. — С кралицата?
Нейтан почти се усмихна.
— Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш?
Знаех — или поне знаех това, което бе известно на алхимиците.
— Винаги е различно да се чуят сведения от първа ръка, сър.
Той се засмя. Беше груб звук, сякаш смехът бе непривичен за Нейтан Ивашков.
— Ситуацията е по-добра. Макар че не може да се каже, че всичко е прекрасно. Онова момиче е умно, не мога да не й го призная. — Предположих, че „онова момиче“ беше Василиса Драгомир, тийнейджърката кралица на мороите и най-добрата приятелка на Роуз. — Сигурен съм, че би предпочела да прокара законите за наследството и декрета за възрастта на дампирите, но тя знае, че това само ще събуди гнева и съпротивата на опонентите й. Така че младата кралица намери начини да постигне компромис по други спорни въпроси и вече успя да спечели на своя страна някои от враговете си.