— Това е просто един обяд! — кипна Ейдриън. — Не решение на живот и смърт. Казвам само, че най-малкото можеше поне да направиш усилие да включиш в него и останалите. Очевидно „богатия ти опит“ не се отнася до обикновена любезност.
Нейтан насочи поглед към мен.
— Нима досега не съм проявявал единствено любезност към вас, госпожице Сейдж?
За мой ужас столът не ме погълна, нито пък ми предостави друго скривалище.
Ейдриън довърши мартинито си на един дъх и вдигна чашата си, за да привлече вниманието на бармана.
— Не я замесвай в това — каза на баща си. — Не се опитвай да я манипулираш, за да докажеш правотата си.
— Едва ли имам нужда да манипулирам когото и да било, за да докажа правотата си — отвърна Нейтан. — Мисля, че тя вече е доказана.
— Нямам нищо против поръчаното — изтърсих, съзнавайки напълно, че препирнята между баща и син нямаше нищо общо с хранителните ми навици. — И без това трябва да опитвам нови неща.
— Не му играй по свирката, Сидни — предупреди ме Ейдриън. — Ето защо му се разминава заради неуважителното му отношение към другите — особено към жените. Прави го с майка ми от години. — Барманът се появи безшумно и замени празната чаша от мартинито с пълна.
— Моля те — въздъхна Нейтан тежко. — Нека не забъркваме майка ти в това.
— Би било много лесно — върна му го Ейдриън. Виждах как лицето му се изопна от напрежение. Майка му бе чувствителна тема. — Особено след като ти винаги го правиш. От седмици се опитвам да получа отговор от теб как е тя! По дяволите, просто се опитвах да разбера къде е тя. Толкова ли е трудно да ми кажеш? Не може да е под строга охрана. Сигурно й позволяват да получава писма.
— По-добре е да нямаш контакт с нея, докато е в затвора — рече Нейтан. Дори аз бях изумена от студения начин, по който говореше за съпругата си.
Ейдриън се усмихна саркастично и отпи от новата чаша с мартини.
— Ето че пак стигнахме до същото: ти винаги знаеш кое е най-добре за всички. Знаеш ли, аз наистина, наистина бих искал да мисля, че се стараеш да избягваш разговорите за нея, защото болката ти е твърде силна. За себе си зная, че ако жената, която аз обичам, е затворена някъде, щях да направя всичко, което е по силите ми, за да стигна до нея. А ти? Може би ти е прекалено трудно. Може би единственият начин, по който можеш да свикнеш да живееш без нея, е да блокираш мислите за нея, като държиш и мен по-далеч. Почти бих могъл да разбера това.
— Ейдриън… — поде Нейтан.
— Но не е това, нали? Ти не искаш да имам контакт с нея — и вероятно и ти нямаш — защото се чувстваш засрамен. — Сега вече Ейдриън наистина се разгорещи. — Ти искаш да се дистанцираш и да се преструваш, че това, което тя е извършила не съществува. Искаш да се преструваш, че тя не съществува. Тя съсипа семейната репутация.
Погледът на Нейтан, който насочи към сина си, бе твърд и студен като стомана.
— Имайки предвид твоята репутация, бих предположил, че ще прозреш мъдростта на решението да не общуваш с някого, който е направил това, което извърши тя.
— Какво? Издънка? — настоя Ейдриън. — Всички можем да се издъним. Всички правим грешки. Това е направила тя. Става дума за лоша преценка, това е всичко. Не късаш с хората, които обичаш, заради подобни грешки.
— Тя го направи заради теб — рече Нейтан. Тонът му не оставяше съмнение какво мисли за това решение. — Защото ти не можа да се разделиш с онова момиче дампир. Обратното, трябваше да се перчиш с връзката си с нея, и да се забъркаш в почти толкова големи неприятности като нея, заради убийството на леля ти. Затова майка ти извърши онова, за да те защити. И сега тя е в затвора заради твоята безотговорност. Всичко случило се е по твоя вина.
Ейдриън пребледня — повече от обичайното — и изглеждаше твърде шокиран, за да отвърне каквото и да било. Вдигна отново чашата с мартини и аз бях почти сигурна, че ръцете му трепереха. Тъкмо в този момент двама сервитьори от ресторанта на горния етаж се появиха с поръчката ни. Ние се взирахме мълчаливо в масата, докато те ловко подреждаха приборите и чиниите с храна. Само като гледах изобилието от блюда, ми се повдигна и това нямаше нищо общо с мазнината или съдържанието на сол.
— Господин Ивашков — заговорих, напук на разумния глас в главата ми, който ми крещеше да си затворя устата. — Не е честно да обвинявате Ейдриън за нейния избор, особено след като той дори не е подозирал за действията й. Зная, че би направил всичко за майка си. Ако е имал възможност да спре по някакъв начин процеса — или да заеме мястото й — щеше да го стори.