— Сигурна ли сте в това? — Нейтан трупаше храна в чинията си и изглеждаше изпълнен с нетърпение да я опита. Нито аз, нито Ейдриън имахме апетит. — Е, госпожице Сейдж, съжалявам, че трябва да разбия илюзиите ви, но изглежда и вие — както толкова много други млади жени — сте била заблудена от сладкодумието на сина ми. Мога да ви уверя, че той никога не е направил нещо, което да противоречи на собствените му интереси. Те винаги са на първо място. Той не проявява инициатива, няма амбиция, нито някаква цел. От най-ранна възраст постоянно нарушава правилата, никога не се вслушва в това, което другите му казват, ако съветите им не отговарят на желанията му. Всъщност изобщо не съм изненадан, че всичките му опити да учи в колеж завършиха с неуспех — и ви уверявам, че и този също ще е поредният провал — защото той едва успя да завърши гимназия. И дори не е заради пиене, момичета и безумията, които е вършил… на него просто не му пукаше. Той пренебрегваше работата си. Дипломира се единствено благодарение на нашето влияние и чековата ни книжка. И оттогава пропада главоломно все по-надолу и по-надолу.
Ейдриън изглеждаше така, сякаш му бяха ударили шамар. Исках да се протегна и да го утеша, но дори аз все още бях в шок от тирадата на Нейтан. Ейдриън очевидно също беше. Едно беше постоянно да повтаряш как си мислиш, че баща ти е разочарован от теб, а съвсем различно да го чуеш да го обяснява с такива мъчителни подробности. Знаех го, защото съм била и в двете ситуации.
— Честно, дори не бях чак толкова против пиенето. Тогава поне изпадаше в пиянско безпаметство и за малко се усмиряваше — продължи Нейтан с уста, пълна с козе сирене. — Вие мислите, че майка му страда сега? Уверявам ви, че сега се чувства много по-добре. Тя стоеше будна по цели нощи, оплаквайки поредната каша, в която се бе забъркал. Решението ми да го държа сега далеч от нея няма нищо общо с мен или с него. Правя го заради нея. Поне сега няма да е принудена да слуша за последните му подвизи или да се тревожи за него. Неведението е блаженство. Тя е на по-добро място щом няма връзка с него и аз възнамерявам да си остане така. — Той ми предложи една мида, сякаш току-що не беше изнесъл цяла обвинителна реч, без дори да си поеме дъх. — Наистина трябва да опитате това. Имате нужда от протеини.
Поклатих глава, неспособна да намеря думи.
Ейдриън пое дълбоко дъх.
— И това ли е всичко, татко? Изминах целия този път, за да те видя, да те помоля да ми помогнеш да се свържа с мама… и това ли е всичко, което ще получа? Че за нея е по-добре да не говори с мен? — Докато го наблюдавах, имах чувството, че е впрегнал цялото си самообладание, за да остане спокоен и благоразумен. Ако се впуснеше в порой от хапливи коментари, едва ли щеше да спечели нещо и той го знаеше.
Нейтан изглеждаше смаян.
— Това ли е единствената причина, поради която си дошъл тук? — От тона му ставаше съвсем ясно, че едва ли е чувал по-глупава причина.
Ейдриън прехапа устни, навярно отново, за да сдържи истинските си чувства. Бях впечатлена от самоконтрола му.
— Освен това мислех… ами, че може би ще искаш да чуеш как се справям. Мислех, че ще ти е приятно да узнаеш, че правя нещо полезно.
За миг баща му просто се взираше в него. После объркването му изчезна и той се засмя по онзи неприятен начин, от който ме побиха тръпки.
— Аха. Ти се шегуваш.
За миг се озадачих.
— Аз бях дотук — отсече Ейдриън.
Пресуши мартинито си за секунда, скочи на крака и се запъти към вратата. Нейтан продължи да се храни невъзмутимо, но аз също се изправих. Чак когато бях прекосила механата до средата, опитвайки се да настигна Ейдриън, Нейтан благоволи да заговори.
— Госпожице Сейдж? — Всяка част от мен искаше да изтича след Ейдриън, но се спрях и се извърнах към баща му. Нейтан бе извадил портфейла си и отделяше банкноти от пачката. — Ето. Позволете ми поне да платя за бензина и загубеното ви време.
Подаде ми парите и аз едва не се разсмях. Ейдриън се бе насилил да дойде тук по няколко причини и парите бяха една от тях. Така и не получи възможност да ги поиска, а ето че сега баща му ги предлагаше доброволно. Не помръднах.
— Не искам нищо от вас — заявих. — Освен ако не е извинение към Ейдриън.
Нейтан ми отправи поредния си недоумяващ поглед. Изглеждаше искрено объркан.
— За какво трябва да се извинявам?
Тръгнах си.