— Какво не е наред? — притесних се.
— Слашът. Онова нещо е 99% захар. Ти току-що изпи цяла чаша, Сейдж. — Явно взе мълчанието ми за пълно недоумение от моя страна. — Току-що изпи втечнена захар.
— Може би ти изпи втечнена захар. Моят беше без захар. — Надявах се да звуча достатъчно убедително.
— О. — Не можах да определя дали беше облекчен или разочарован.
— За миг направо ми изкара акъла.
— Би трябвало да ме познаваш по-добре.
— Да. Предполагам. — Той отново потъна в мрачното си настроение, явно слашовете бяха само мимолетно разсейване. — Знаеш ли какво е най-лошото от цялата работа?
Разбрах, че има предвид баща си, не слашовете.
— Какво?
— Ще помислиш, че е фактът, че не получих пари. Или че той просто разпердушини целия ми живот, или че не вярва, че ще се задържа в колежа. Но не е. Отдавна съм свикнал с това. Това, което наистина ме измъчва, е фактът, че аз наистина съсипах живота на мама.
— Не мога да си представя, че си го направил — промълвих, слисана от думите му. — Както самият ти изтъкна, ние продължаваме да обичаме хората, които правят грешки. Сигурна съм, че тя също те обича. Както и да е, това е нещо, което трябва да обсъдиш с нея, а не с него.
Той кимна.
— Другото, което ме притеснява… ами, каза всичко това пред теб.
Това също бе смайващо. Побързах да се съвзема, малко смутена, че мнението ми има толкова голямо значение за него. Защо би трябвало да му пука?
— Не се тревожи за мен. Била съм в компанията на хора много по-груби от него.
— Не, не… имах предвид… — Ейдриън ме погледна, но побърза да извърне очи. — След това, което той каза за мен, не мога да понеса мисълта, че ще се разочароваш от мен.
Бях толкова изненадана, че не можах веднага да отговоря. А когато го сторих, изтърсих първото, което ми дойде наум.
— Разбира се, че няма. — Той все още не ме поглеждаше, явно не повярвал на думите ми. — Ейдриън… — Отпуснах ръка върху неговата и сякаш ме прониза електрически ток. Той трепна и извърна удивено глава към мен. — Нищо, което той каза, не може да промени мнението ми за теб. Създала съм го отдавна… и то е добро.
Ейдриън извърна поглед от мен и го сведе към ръката ми, покриваща неговата. Изчервих се и побързах да я отдръпна.
— Извинявай. — Навярно го бях изплашила.
Той отново погледна към мен.
— Това е най-доброто нещо, което ми се случи днес. Да потегляме.
Върнахме се на магистралата и аз установих, че мислите ми витаят около две неща. Първото беше ръката ми. Все още усещах топлина и иглички на мястото, където бе докоснала неговата, което беше доста странно. Хората винаги си мислеха, че вампирите са студени, но те не бяха. Определено не и Ейдриън. Усещането постепенно изчезваше, но някак си ми се искаше да остане.
Другото, което ме глождеше, беше всичката онази захар, която бях погълнала. Не спирах да прокарвам език по зъбите си. Цялата ми уста сякаш лепнеше от сладост. Искаше ми се да си измия зъбите и след това да се изплакна с цяло шише вода за зъби. Втечнена захар. Да, точно това беше. Не исках да пия онази гадост, но знаех, че ако бях купила слаш само за Ейдриън, той щеше да го приеме като проява на съжаление и да откаже. Трябваше да се преструвам, че на мен ми се беше припило, а аз съм взела за него от любезност. Изглежда той бе повярвал на лъжата ми за съдържанието на захар, макар че едно бързо отскачане до някое от заведенията на Джъмбо Джим щеше да разсее заблудата, че в тях се предлагат напитки без захар. Бях попитала продавача. Той ми се изсмя.
Пропуснатият обяд едва ли щеше да компенсира всички онези калории, мислех си мрачно. И сигурно нямаше да успея да се отърва от този вкус на захар в устата си. Също толкова бързо, както Ейдриън отново потъна в депресията си, аз внезапно се почувствах глупаво, задето бях прибягнала до подобна хитрост. Един слаш не можеше да промени казаното от баща му, а утре кантарът ми сигурно щеше да покаже, че тежа половин килограм повече. Цялата работа навярно не си заслужаваше.
Тогава си припомних онзи кратък миг в колата и мимолетното задоволство, мярнало се в очите му, последвано от: „Боже, беше супер. Мисля, че имах нужда точно от това“.
Кратък миг на утеха сред мрачната бездна на отчаянието му. Точно това исках и точно това бях постигнала. Дали си струваше? Потърках пръстите си, все още усещах онази топлина. Да, реших. Да, струваше си.