Глава 10
Пътуването до Сан Диего продължаваше да ме тормози, макар да знаех, че трябва да го забравя. Колкото и често да си повтарях, че Ейдриън не е моя грижа, не е като Джил и останалите, не спирах да мисля за ужасния сблъсък между него и Нейтан — или за лицето на Ейдриън след това. Почувствах се още по-зле, когато разтревоженият Еди се появи в понеделник, за да говори с мен за Джил по време на закуската.
— Нещо не е наред с нея — осведоми ме.
Тутакси погледнах към опашката пред шубера, където Джил още чакаше с табла в ръце. Лицето й имаше празно изражение, сякаш едва осъзнаваше къде се намира. Дори без да притежавам магическия талант да виждам аурите, усещах страданието, излъчващо се от нея.
— Мика също го е забелязал — додаде Еди. — Но не се сещаме за нищо, което би могло да я разстрои толкова много. Да не е заради Лия? Или отново я преследват съучениците й?
В този миг не бях сигурна заради кого ми беше по-мъчно: Ейдриън, Джил… или Еди. В очите на Еди бе стаена почти толкова силна болка, колкото имаше и у Джил. О, Еди, помислих си. Защо продължаваш да си го причиняваш? Той съвсем явно се тревожеше за нея, но не смееше да я доближи и да й предложи утеха.
— Няма нищо нередно с Джил. Ейдриън е и тя го усеща през връзката. Той преминава през тежък период. — Не се впуснах в повече подробности относно положението на Ейдриън. Нямах право да разкривам тайните му.
Лицето на Еди леко помръкна.
— Не е честно, че тя трябва да търпи настроенията му.
— Не зная. Може би е справедлива компенсация за това, че е жива. — Използвайки магията на духа, Ейдриън бе върнал Джил от мъртвите. Случилото се все още ме безпокоеше. Всяка частица от веруюто ми на алхимик крещеше, че подобна магия е нередна, много по-лоша от всяка от останалите магии, на които бях свидетел. Някой дори би могъл да възрази, че само няколко крачки делят неговата дарба от неживата безсмъртност на стригоите. В същото време всеки път щом виждах Джил жива и бликаща от енергия, бях убедена, че Ейдриън е сторил добро. Наистина вярвах във всичко, което му казах в Сан Диего.
— Предполагам — съгласи се Еди. — Искаше ми се да има начин тя да го блокира. Или поне да можехме да разведрим неговото настроение.
Поклатих глава.
— От това, което съм чувала, Ейдриън е така много отдавна, много преди Джил да стане целуната от сянката.
Разговорът продължаваше да се върти в главата ми и през целия ден не спрях да се питам: какво бих могла да направя, за да направя Ейдриън по-щастлив? Очевидно бе невъзможно да му осигуря нов баща. Ако можех, щях да опитам да осигуря такъв на себе си още преди години. Слашовете също не влизаха в сметката — отчасти, защото осигуряваха само десет минути утеха и защото още се възстановявах от последния. Малко по-късно ми хрумна една идея, но не беше от тези, които можех лесно да осъществя. Всъщност знаех, че началниците ми щяха да заявят, че дори не бива да се опитвам да предприемам подобно нещо, заради което реших да го направя по начин, който не би оставил като доказателство имейл или някакъв писмен документ. Обаче днес не можех да направя нищо, затова реших да го оставя за по-късно. Освен това, кой знае? Може би Ейдриън щеше и сам да се отърси от последиците от срещата с баща си.
Надеждите ми направо избуяха, когато на следващия ден видях Джил на училищната среща. Подобни сбирки бяха новост за мен и от началото на учебната година бяхме имали точно две. Първата бе организирана като посрещане на новодошлите през първата седмица. Другата беше, за да окуражим футболния отбор преди годишната среща между ученици и преподаватели с бивши възпитаници на „Амбъруд“. Днешната бе наречена „Здравословен живот“. Не можех да си представя за какво е всичко това, нито защо подобна сбирка е толкова важна, че да си прекъсна часа по химия.
Седяхме по класове в гимнастическия салон, поради което двете с Джил заемахме скамейки в различни сектори. Извих врата си, за да я видя и я зърнах да седи близо до първия ред с Анджелина и неколцина ученици, с които се бе сприятелила чрез Мика. Щом веднъж я опознаха, всички я приеха лесно, което не бе изненадващо, като се има предвид колко мила и добра е тя. Дори Лоръл, момичето, което някога тормозеше Джил, сега й хвърли приятелски поглед. Анджелина тръсна нещо, което накара Джил да се засмее и като цяло имаше подобрение в поведението на Джил. Много голямо подобрение, съдейки по шумния й кикот. Обнадеждих се. Може би Ейдриън се бе съвзел.