— Може ли някой да ми каже за какво е всичко това? — попитах. От едната ми страна седяха Еди и Мика, а от другата — Трей.
— Става дума за групата, която идва в училището и прави презентации за такива неща като секс и безопасен секс — обясни Мика. Той взимаше дейно участие в училищния съвет, затова не се изненадах, че беше осведомен за днешното събитие.
— Тези неща са много важни — отбелязах. — Днешното събиране няма ли да продължи един час? Не ми се струва, че биха могли да кажат нещо съществено по тези проблеми за толкова кратко време.
— Мисля, че се предвижда само кратък преглед — каза Трей. — Няма да е семинар или нещо подобно.
— Е, а би трябвало — заключих аз.
— Пропуснахме ли нещо? — Джулия и Кристин си проправиха път сред тълпата и се сместиха между Трей и мен. Трей явно нямаше нищо против.
— Опитваме се да обясним на Сидни целта на мероприятието — осведоми ги Трей.
— Мислех, че целта е да се скатаем от час — рече Джулия.
Кристин завъртя очи.
— Сега ще видиш какво си пропуснала заради домашното си обучение, Сидни.
Нищо не ме бе подготвило за спектакъла, който последва — най-вече, защото никога, дори в най-безумните си фантазии, не съм си представяла, че сериозните обществени проблеми могат да бъдат представени чрез музикални изпълнения. Групата, която изнасяше спектакъла, се бе нарекла „Готските спасители“ и само това недодялано име бе достатъчно да ме накара да си тръгна на минутата. Преди всяка песен те правеха бързи и абсолютно повърхностни бележки по темата — още по-лошо — изпълняваха пародийни скечове. Тези лекции започваха винаги с: „Хей, хлапета!“
Първата песен се наричаше „Венерическите болести не са за мен“. Тогава не издържах и извадих домашното си по математика.
— Стига де — смушка ме Еди и се засмя. — Не е чак толкова лошо. А и хората трябва да са осведомени за тези неща.
— Именно — промърморих, без да вдигам глава от тетрадката. — В опита си да бъдат „супер готски“ и „достъпни“, те омаловажават проблеми, които трябва да се приемат много по-сериозно.
Единственият път, когато се заслушах в бодряшкото изпълнение на „Готските спасители“ беше, когато се заеха да громят алкохола. Един от стиховете в тази иначе доста ужасна песен гласеше:
— Пфу! Това е — промърморих. Отново потърсих с поглед Джил. Тя гледаше изпълнителите с нещо като смаяно недоверие, но също както и по-рано не забелязах следа от отчаяние или меланхолия. Интуицията ми бе подсказала на какво се дължеше тази промяна в настроението й. Ейдриън не се бе отърсил от депресията. По-скоро давеше болката с алкохол. Понякога Джил прихващаше някои от изглупяващите странични ефекти от алкохолното опиянение — като кискането, което бях видяла по-рано — но накрая алкохолът всъщност притъпяваше духовната връзка. Хубавата страна на неговия порок беше, че по този начин й спестяваше част от унинието си. Но лошата беше, че по-късно тя щеше да изпита последиците във вид на махмурлук.
За мое облекчение, групата „Готските спасители“ изпълняваше последната песен от репертоара си — помпозна композиция, възхваляваща радостта от това да се чувстваш добре и от здравословния, щастлив начин на живот. Те изкараха на сцената неколцина членове на училищния съвет, за да танцуват с тях, постигайки различни реакции. Някои от учениците просто стояха там застинали и засрамени, а израженията им красноречиво говореха, че броят секундите до края на тази излагация. Други — най-вече онези, които обикновено все искаха да направят впечатление в клас — полагаха всички усилия да се направят на клоуни, будещи единствено присмех и недоумение.
— Сидни!
Предупредителната нотка в гласа на Еди ме възпря да се върна отново към домашното си. Подобна загриженост у него бе запазена единствено за Джил и аз незабавно я потърсих с поглед. Само че този път не тя беше проблемът. Проблемът се казваше Анджелина. Един от членовете на „Готските спасители“ се опитваше да я придума да излезе на сцената и дори бе уловил ръката й. Анджелина тръсна глава в категоричен отказ, но онзи тип не се отказваше. Анджелина може и да се чувстваше в свои води сред щурите танцьори в горските пущинаци на Западна Вирджиния, но явно тази ситуация съвсем не бе по вкуса й.
Ако трябва да съм честна, това, което последва, не беше единствено по нейна вина. Той наистина трябваше да я остави на мира, когато тя му отказа, но предполагам, че мъжът бе твърде подвластен на собственото си добро настроение. Дори успя да я вдигне на крака и тъкмо в този момент Анджелина даде съвсем ясен израз на неодобрението си от нахалството му