— Е, не бързай да отказваш — посъветва ме тя. — Ако дизайнер иска да ти направи подарък, ти не си длъжна да й даваш нещо в замяна. Може би тя би могла да ми помогне с булчинската рокля.
Прекосихме една не особено оживена улица и минахме за по-напряко през тясна алея с тухлена сграда от едната страна и църковна поляна, осеяна с дървета от другата. На идване се бях възхитила на църквата, но сега, при това за толкова кратко време, вечерните сенки се бяха сгъстили и придаваха на мястото зловещ вид. Стори ми се странно, че се почувствах уверена от присъствието на вампир.
— Лия наистина създава невероятни модели — признах аз. — Но не съм сигурна дали трябва да я окуражаваме.
— Съвсем справедливо — съгласи се Соня. — Може би някои от тези дни ще ми помогнеш да си потърся рокля. Ти наистина притежаваш много добър усет и вкус…
Тя внезапно се завъртя към притъмнелия църковен двор. Лицето й изразяваше страх, но аз не видях нищо — отначало. Секунди по-късно четири фигури в черно изскочиха пред нас иззад дърветата. Едната ме запрати към тухлената стена, докато останалите трима повалиха Соня и я притиснаха към земята. Опитах се да се изскубна от нападателя си, но мускулестата му ръка ме държеше здраво. На гаснещата светлина зърнах проблясването на нещо, което никога не съм очаквала да видя по улиците на Палм Спрингс: меч.
Тъмната фигура го нагласи над шията на Соня.
— Време е да се върнеш обратно в Ада — произнесе злокобно.
Глава 11
Нямам яки мускули. Играя прилично волейбол, а Еди веднъж ми показа как да забивам юмрук. Но не твърдя, че притежавам бойните умения на пазителите. И определено ми липсват рефлексите им. Така в тази ситуация, неспособна да се освободя от здравата хватка на нападателя, направих единственото, което можех.
Изкрещях.
— Помощ! Някой да помогне!
Надеждата ми беше, че това ще забави онези, които държаха Соня, и ще им попречи да й отрежат главата или каквото там възнамеряваха да правят. Надявах се също, че някой ще се притече на помощ. Бяхме се отдалечили от главните улици, но бяхме достатъчно близо, за да ме чуят — особено след като преди малко навън все още имаше доста хора.
Един от нападателите, които държаха Соня, трепна, така че предположих, че поне донякъде съм успяла. Този, който ме държеше в плен, притисна дланта си към устата ми и ме притисна по-плътно към тухлената стена. Тогава се случи нещо странно. Той — защото, съдейки по телосложението му беше мъж, макар че не можех да видя лицето му — замръзна. Все още ме държеше, но тялото му се скова. Все едно беше шокиран или изненадан. Не бях сигурна защо. Едва ли беше толкова странно да се разпищи някой нападнат. Не мислех, че ще мога да го надвия, но все още се надявах да се възползвам по някакъв начин от явно шокираното му състояние. Блъснах се отново напред, опитвайки се да се измъкна от ръката му. Успях да помръдна само на няколко сантиметра, преди отново да ме притисне към стената.
— Трябва да се махаме! — изкрещя един от нападателите на Соня. Още един мъж. Доколкото виждах, всички бяха мъже. — Някой ще дойде.
— Ще ни отнеме само секунда — изръмжа този с меча. — Трябва да отървем света от това дяволско изчадие.
Наблюдавах в ужас, сърцето ми се сви болезнено в гърдите. Страхувах се за себе си, но най-вече се боях за Соня. Никога досега не бях виждала да обезглавяват някого. И не исках в момента да поправям този пропуск.
Половин секунда по-късно внезапно бях свободна. Някой се бе присъединил към малката ни група, някой, който без никакво усилие отскубна нападателя ми и го запрати върху паважа. Мъжът изръмжа от болка. Дори на тази слаба светлина, ръстът и палтото тутакси издадоха кой бе моят освободител. Беше Дмитрий.
И преди го бях виждала да се бие, но всеки път гледката бе изумителна. Той беше невероятен. Нито за миг не спираше да се движи. Всяко движение беше грациозно и смъртоносно. Той беше танцьорът на смъртта. Без да обръща повече внимание на мъжа, когото бе запокитил на земята, Дмитрий се спусна към останалите. Тутакси се хвърли към мъжа с меча. Един бърз ритник на Дмитрий и той полетя назад. Изпусна меча и едва успя да се залови за едно от дърветата в двора на църквата.
Междувременно, един от мъжете, които държаха Соня, просто подви опашка и побягна към центъра на града. Дмитрий не се спусна да го преследва. Вниманието му сега бе насочено към последния нападател, който много глупаво реши да се бие с Дмитрий. Мъжът пусна Соня, а тя не си губи времето, изправи се на крака и притича до мен. Не обичам физическия допир и рядко докосвам някого — особено морой — но се вкопчих в нея без дори да се замисля. Тя направи същото и аз усетих, че цялата трепери. Някога, като стригой, тя бе сила, с която трябваше да се съобразяват. Но сега беше морой, на когото при това току-що бяха опрели меч до шията. Нещата бяха съвсем различни и това бе напълно разбираемо.