Потупах пръст по най-големия символ — кръг с точка в средата.
— Това всъщност е символът за злато. Този другият е на среброто. Тези четири триъгълни фигури въплъщават основните елементи — земя, въздух, вода и огън. А тези… Марс и Юпитер, с които се обозначава желязо и калай. Може би това са съставките на меча? — Намръщих се, докато изучавах останалата част от метала. — Макар че тук не се съдържа злато или сребро. Техните символи могат също да се отнасят за слънцето и луната. Може би в крайна сметка не са физически знаци. Не зная.
Подадох меча обратно на Дмитрий. Соня го пое от него и разгледа внимателно символите, които бях посочила.
— Значи, според теб това е оръжие на алхимиците?
Поклатих глава.
— Алхимиците никога не биха използвали нещо подобно. Пистолет или пушка са по-лесни оръжия. А и тези символи са много стари. Сега използваме периодичната таблица. За да обозначиш злато, много по лесно е да използваш „Au“, отколкото да рисуваш онзи символ за слънце.
— Има ли някаква причина всички тези символи да са гравирани върху оръжието? Да притежават някакъв по-висш символизъм или значение? — попита Дмитрий.
— Ами, ако се върнем в древността, слънцето и златото са били най-важните за някогашните алхимици. Били са изцяло посветени на идеята за светлината и чистотата. — Докоснах бузата си. — В някои отношения тези неща все още са важни, заради това използваме златно мастило. Като се изключат останалите му предимства, златото ни белязва като… чисти. Пречистени. Част от святата кауза. Но гравирани върху меч… не зная. Ако този, който го е изработил, се придържа към същия символизъм, тогава може би мечът е осветен. — Припомних си думите на нападателя за завръщането в Ада. Намръщих се. — Или може би собственикът му смята, че служи на някаква свята мисия.
— Кои всъщност са били онези типове? — намеси се Ейдриън. — Смятате ли, че Джил е в опасност?
— Те знаеха за вампирите. Но бяха хора — отвърна Дмитрий.
— Дори и аз го разбрах — подкрепих го. — Единият беше доста висок, но не беше морой. — Да призная, че нападателите ни са били хора беше трудно и смущаващо за мен. Винаги съм вярвала, че стригоите са дяволски изчадия. Това беше лесно. Дори на мороите невинаги можеше да се вярва и тъкмо поради това мисълта за морои убийци, тръгнали по следите на Джил, не изглеждаше толкова невероятна. Но човешки същества… хората, които се предполагаше, че трябва да закрилям? Това беше трудно за преглъщане. Бях нападната от себеподобни, от така наречените „добри момчета“, не от зли демони с остри вампирски зъби, от които бях научена да се страхувам. Това бе разтърсващ удар по моя светоглед.
Лицето на Дмитрий стана още по-мрачно.
— Никога не съм чувал за нещо подобно — най-вече, защото повечето хора не подозират съществуването на мороите. С изключение на алхимиците.
Изгледах го остро.
— Това няма нищо общо с нас. Казах ти, мечовете не са в нашия стил. Нито нападенията.
Соня остави меча върху масичката за кафе.
— Никой не обвинява никого. Предполагам, че това е проблем, който и двамата ще пожелаете да съобщите на своите. — Двамата с Дмитрий кимнахме. — Макар да ми се струва, че в този случай изпускаме главното. Те се отнасяха с мен като със стригой. Мечът не е най-лесният начин да убиеш някого. Трябва да има причина за нападението им.
— Това също е единственият начин, по който един човек може да убие стригой — промърморих. — Хората не могат да омагьосат сребърен кол, с който да те прободат. Предполагам, че биха могли да те подпалят, но това не е особено практично отвън на улицата.
Настана тишина, докато обмисляхме последните ми думи. Накрая Соня въздъхна.
— Не мисля, че тази вечер ще стигнем до някакъв отговор, не и преди да говорим с останалите. Искаш ли да излекувам това?