Ван Дайк не издържа студения поглед на своя подчинен и се обърна.
— Решено е, скъпи Франк — отвърна той, — не мога да те задържам, но пак повтарям, че няма да чакам повече от три дни на уговореното място и на четвъртия ще съм вече във форта. Ще бъда доволен, ако върна отряда невредим след тази глупава разходка.
— Не виждам нищо глупаво в неприятелската следа — отговори презрително Армстронг, — но все едно, постъпете както сте решили, Ван Дайк. Бих могъл да очаквам и повече съдействие от приятел и офицер, който служи с мен в един полк…
— Можеш да прибавиш: от глупак и така нататък — прекъсна го с насмешка Корнелиус, — но не съм толкова ограничен, колкото искаш да ме изкараш. Запомни това добре. Омръзнало ми е други да вадят кестените от огъня с моите ръце. Тръгвай и бъди уверен, че няма да си троша главата, за да пазя скалпа ти, щом сам искаш да влезеш в капана.
Сред прерията, далеч от светския живот, грубите натури бързо сваляха маската на приличието и се изявяваха с истинската си природа. Подмятането за съперничество от страна на Ван Дайк беше нещо, което и двамата съзнаваха. Това сериозно засегна Армстронг.
— Ето какво било! — произнесе той с презрение. — Много добре! Аз имам само една цел — да си изгубя главата пред перспективата да се направя, че не виждам опасната възможност да изпълня задачата си. Надявам се, че това ще бъде споменато в заповедта пред полка.
— Пожелавам ти тази чест — отзова се иронично Ван Дайк.
Така се разделиха. Ван Дайк се върна при отряда, а Франк се приготви да продължи напред с тримата индианци.
— Тръгвай след офицера си — каза Ван Дайк на ординареца на Армстронг — и вземи товарния кон.
Простичкият ирландец се учуди на тази заповед, но без възражение последва своя лейтенант.
Когато го видя да се приближава, Армстронг се опита да го върне.
— Патрик, можеш да не идваш, няма да ми трябваш.
— Как така? Кой ще ви приготвя обяд и вечеря? Кой ще ви оседлава коня?
— Сам ще се справям, драги Патрик. Ако пък не мога да си приготвя сам храната, ще остана без нея.
Патрик не настоя повече. Той отдаде чест, обърна конете и тръгна назад към отряда. Армстронг въздъхна след отдалечаващия се ординарец, но се овладя и се обърна към водача.
— Води ме, Червена стрела. Полковник Сейнт Ор ми каза, че мога напълно да ти се доверя.
Индианецът се надигна поласкан от седлото и заговори с гордост:
— Полковник… комендант е велик вожд, много велик… и винаги взема със себе си Червената стрела. Червената стрела също велик вожд… много велик…
Франк Армстронг вече беше придобил известни навици при общуването с индианците.
— Комендантът казваше, че никога не е срещал по-добър водач от Червената стрела. Още при първата ни среща комендантът ми каза, че Червената стрела е способен без страх да се хвърли срещу сто хиляди сиукси.
Бронзовото лице светеше от удоволствие, когато слушаше всичко това. Той нададе тържествуващ вик и произнесе величествено:
— Хау! Хау! Стиснете ръка… лейтенант… стиснете ръка.
Младият офицер сърдечно стисна протегнатата тъмна лапа, доволен, че е успял да докосне чувствителната струна в душата на индианеца и да спечели приятелството му.
— Не се съмнявам, че ще ме върнеш здрав във форта. Предполагам, че на връщане няма да намерим Ван Дайк на уговореното място. Но кажи ми откровено, ще се вмъкнеш ли с мен в лагера на сиуксите, ако се наложи?
Водачът се засмя гърлено.
— Сиукси глупави. Червена стрела… отива… средата на свещения вигвам… ако лейтенант заповяда.
Отрядът вече се беше скрил от погледа им. Пред тях теренът се снишаваше, а следата ставаше по-ясна върху рохкавата почва. Ясно се виждаше, че оттук са преминали няколко индиански племена с пялото си имущество. Дори и неопитен, Армстронг забеляза многото бразди от натоварените пилони, които червенокожите завързваха в единия край за товарните си коне.
— Нали тези следи не са като онази, за която съобщи преди малко? — попита Армстронг.
— Не… онази следа напред. По нея върви мой приятел…
Скоро лейтенантът настигна този приятел — водача, който забеляза следата от два наскоро подковани коня, а заедно с тях и стъпките от две дребни товарни животни.
— Кой ли е оставил тази следа?
— Не знам — отговори другият индианец, като се опитваше да произнася испански думи.
— Какво мисли Червената стрела?
— Може скоро… научи — отвърна замислено индианецът.