Малцина бяха предпочели колите. Повечето яздеха.
Джулиет Брентън, единствена наследница на богатия си баща, препускаше върху великолепен кон, доставен с голям труд от Омаха само заради този ден. Нети Дашууд се беше задоволила само с едно седло върху обикновен кавалерийски кон, но в последния момент се беше намесил капитан Джим.
— Мила госпожице — каза й любезно той, — имам едно прекрасно бързоного пони. Предоставям го на ваше разположение. Яхнете го и ви обещавам да не изоставате от останалите ловци.
Нети Дашууд бързо изостави идеята си да язди високия войнишки кон и прие предложението на капитана с благодарност. Когато се намести върху темпераментното бяло пони, наистина оцени жеста на Джим.
За себе си капитан Джим беше избрал хубав вран кон, купен в Южна Каролина от един фалирал фермер. Полковникът яздеше както винаги великолепния си жребец, лейтенант Пейтън изглеждаше добре на своя черен кон. Изобщо всичко беше организирано прилично и не липсваха ловци с прекрасни коне и впечатляващи костюми.
Цялата компания весело се движеше по зелените поля. Някои препускаха наоколо, а в ариергарда величествено пъплеха колите с багажа и провизиите. Петнайсетте километра бяха изминати почти неусетно и сигналът за почивка завари компанията в красива местност, потънала в зеленина, с няколко водоема, все още пълни след последните дъждове.
Всичко наоколо напълно покриваше представата на европееца за американската прерия. До хоризонта се ширеше океан от зелена и гъста трева, която преливаше в различни цветове от вълните на лекия вятър.
— Ето това е истинската прерия! — възкликна Нети Дашууд.
— Тук ли се каним да спрем? — попита нейната братовчедка Джулиет.
— Да, госпожице — отговори адютантът Пейтън, — заповедта е да се установим край това езерце и да се подкрепим. До големия път на бизоните има не повече от километър.
— О, как ми се иска по-бързо да ги видя! — каза Нети. — Не можем ли да отидем дотам, докато приготвят закуската?
— Може — съгласи се Джим, — това няма да ни отнеме повече от половин час. Мис Джулиет, Пейтън, няма ли да дойдете с нас?
Четиримата веднага се отправиха към хълмовете, които ограждаха равнината на север. Бързо изгубиха групата от очите си.
— Ако сега ви изоставя, ще можете ли да се върнете? — обърна се Джим към Нети Дагаууд.
Тя се огледа на всички страни. Зелената равнина беше навсякъде една и съща и нищо отличително не правеше впечатление.
— Ще се опитам все пак — каза тя уверено.
— Каква, посока ще изберете?
— На запад, разбира се, защото, след като напуснахме форта, ние се движехме на изток, ако не съм се излъгала.
— А как ще определите накъде е изток?
— По слънцето.
— Ако е скрито зад облаци?
— Тогава ще прибягна до помощта на компаса си.
— Нима имате компас?
— Не го ли виждате, закачен е за синджирчето на часовника ми? — Тя му показа миниатюрен като петаче компас.
— Да си кажа право, вие сте едно от чудесата на нашето време. Такава предвидливост не бих могъл да очаквам от братовчедка ви например.
Джулиет Брентън и Пейтън бяха изостанали малко по-на-зад — ето защо Джим си беше позволил толкова безцеремонна забележка.
— Лъжете се по отношение на моята братовчедка. Тя съвсем не е лекомислена. Знаете ли, че владее три езика?
— Не бих се усъмнил нито за миг дори, че владее три езика, че изпълнява безпогрешно сонатите на Бетховен, че пее модни романси и че може да нарисува роза на ветрилото си. Съмнявам се само в едно, а то е, че би могла да намери обратния път, ако се изгуби.
— Но за това няма защо да се безпокоим. Предполагам, че няма опасност да се изгубим тук.
Конете бяха започнали да изкачват една стръмнина и капитанът спря ненадейно.
— От височината пред нас може би ще видим бизони, но нека първо се изкача аз. Поемете за малко юздите на коня ми, дете.
Капитан Джим Сейнт Ор скочи пъргаво от седлото и с далекоглед в ръце се заизкачва към билото. Оттам той започна да разглежда околността, като залегна предпазливо в тревата. Изведнъж бързо свали далекогледа, обърна се и заслиза надолу.
— Колкото е възможно по-бързо трябва да се върнем в лагера — каза той на спътниците си, — там има индианци.
Джулиет Брентън пребледня от това известие, и то така, че всеки миг можеше да припадне. Очите на Нети светнаха от радост и тя извика:
— Колко съм щастлива! Досега не съм имала възможност да видя истински диваци.
Двамата офицери се спогледаха учудено от изненадващата решителност на слабичката наглед госпожица.
— Успокойте се, мило дете — обърна се бащински Джим към мис Джулиет, — засега няма никаква опасност. Индианците са далеч оттук, на повече от пет километра, и при това те не подозират за присъствието ни.