— Все едно, аз се страхувам! — извика Джулиет с ужас. — Да се махаме по-бързо оттук! Господин Пейтън, за Бога, заведете ни обратно в лагера.
— Наистина, хайде по-бързо назад, а аз ще остана още малко, за да проследя пътя на тези разбойници — каза капитан Джим.
— Нека остана с вас, капитане — помоли мис Нети Дашууд, — за мен ще бъде много интересно.
— С удоволствие ви разрешавам, мило дете, особено когато съм уверен, че не ни заплашва опасност.
Без да се успокои ни най-малко от това уверение, Джулиет Брентън вече галопираше към лагера, съпровождана от Пейтън. Двамата бързо се скриха от погледите им.
— Мис Нети, вие сте едно храбро войниче — каза капитанът, щом останаха насаме, — но все пак ще се излъжете, ако подозирате у индианците рицарски обноски и снизхождение към жените. Като дявола са, не различават нито пол, нито възраст и ако трябва да съм откровен, бих предпочел — при опасност да ни пленят — първо да разстрелям вас, а после и себе си. Сега държите ли още да се изкачите на хълма и да ги видите?
Нети потръпна леко и ръката й, която държеше юздата, трепна, но тя бързо се овладя.
— Да, капитане, ще дойда с вас! Освен това съм въоръжена. — И тя извади мъничък пистолет, украсен със слонова кост, и го показа на Джим.
— Какво е това? — попита той и се вторачи в него, както се разглежда нещо съвсем миниатюрно.
— Това е отличен пистолет, уверявам ви — засегна се Нети, — с него от двадесет крачки уцелвам шапка седем пъти от десет изстрела.
— Мис Нети, припомняте ми какво бе изрекъл един скитник на име Чарли Колорадо, когато противникът бе насочил към него подобно оръжие…
— Чарли Колорадо? Коя е тази личност?
— Жител е на прерията и е наш приятел. Но слушайте все пак. „Приятелю, казал Чарли, ако чуя и най-малък шум от тази играчка, ще те накарам да я глътнеш като хапче.“
Нети се засмя, но капитанът вече яздеше към билото и тя бързо го последва.
Наистина в далечината се виждаха хора, които се движеха към тях.
— Защо мислите, че са индианци? — попита госпожицата.
— Погледнете през далекогледа, детето ми.
Тя се взира известно време с внимание и извика:
— Не са индианци, капитане! Нима индианците носят шапки?
— Нека да погледна още веднъж… Разбира се, бих могъл да се излъжа. Все пак ми се струва, че…
Този път той се съсредоточи напълно и след минута прихна:
— Имате право, драга госпожице. Как можах да взема белите за червенокожи. И то кои бели? Това са кавалеристите на Ван Дайк.
Госпожицата отначало пребледня, после пламна цяла, но не каза нищо.
— Успокойте се, не се вълнувайте — с покровителствен тон произнесе капитанът, — няма да имате възможност да разпечатате писмото, но аз се радвам на това. Приятелят ви без съмнение е здрав и невредим, както ви предрекох.
— Нима вече го виждате? — не се сдържа тя.
— Не го виждам все още, а и как мога оттук да разгледам всички лица? Трябва много внимателно да се настрои далекогледът…
— Моля ви, направете го — каза Нети, — сама няма да се справя с него. Опитайте, скъпи капитане. Вие ще можете…
Той насочи далекогледа към бързо приближаващия се отряд. Не беше трудно да различи полюшкващия се върху седлото си Ван Дайк… уморени и измършавели коне, покрити с прах хора, индианските водачи на Червената стрела… но къде ли бе самият той? Капитанът не успяваше да види Червената стрела, губеше се от погледа му и Армстронг.
Тежко предчувствие обзе капитана, той продължаваше да се взира с всички сили и вече се питаше какво и как ще каже на девойката, ако предчувствието му се окаже вярно.
Най-сетне се реши и отлепи око от далекогледа, но преди да каже каквото и да е, госпожицата като че ли се досети за неприятната вест.
— Знаех си! — извика тя. — Уверена бях, че Корнелиус ще го предаде… подлец… О, капитан Сейнт Ор! Какъв негодник е този Корнелиус!… Той е невредим, не се е изложил на никаква опасност. Мразя го! Бих го убила на драго сърце със собствените си ръце, нищо че ми е братовчед…
Тя се давеше в ридания, а негодуванието й нямаше граници.
— Престанете, дете — започна бащински капитанът, но после тонът му рязко се смени, — сама не знаете какво говорите! Трябва да се съобразяваме с фактите, не с предположенията… Очевидно е, че Армстронг не е в отряда, но аз не виждам и Червената стрела, най-опитния от всички следотърсачи в тази прерия. Защо да не предположим, че са изостанали малко от отряда? По-добре ще направим, ако посрещнем Ван Дайк и научим от устата му новините.