— Да посрещна това чудовище?… Никога! Моля ви, капитане, нека се върнем в лагера. Никой няма да посмее да ми каже, че аз, най-добрата приятелка на Армстронг, съм посрещнала онзи, който го е предал и изоставил. Уверена съм в това… Когато намразя някого, то е от цялото ми сърце и завинаги.
— Виждам това — отговори Сейнт Ор, — да се върнем тогава в лагера, иначе ще ни заварят тук.
Без нито дума повече Нети обърна коня си и препусна назад. Капитан Сейнт Ор не успяваше да я догони.
Новата вест на капитана сложи край на тревогата в лагера. Комендантът замина напред, за да посрещне отряда, а Нети се скри в палатката на мисис Сейнт Ор и заплака на гърдите на Джулиет, като изказваше опасенията си, без да се прикрива.
Глава X
НОВИНАТА НА ЛЕЙТЕНАНТ ВАН ДАЙК
Комендантът скоро забеляза отряда и с напрегнато внимание започна да се взира към него.
И той забеляза отначало Ван Дайк, който биеше на очи с ръста си. По-назад се виждаха няколко коне и мулета, които не бяха натоварени — знак, че отрядът е претърпял загуба. Хората имаха уморен и унил вид, всичко говореше за лош крайна разузнавателния поход.
Комендантът не изказа гласно пред новопристигналите неприятните си впечатления. Той отвърна студено на отдадената му чест и остана неподвижен, докато Ван Дайк изкомандва на колоната да спре и се приближи, за да рапортува.
— Господин полковник, имам чест да ви представя отряда, който ми поверихте за изпълнение на специална задача. Достигнахме на десет-дванайсет километра от Жълтата река по следите, оставени от едно индианско преселение. Срещнахме и разбихме една шайка сиукси, като убихме трима души от тях и взехме няколко коня. От наша страна също претърпяхме загуби. Длъжен съм със съжаление да рапортувам, че отрядът беше напуснат от лейтенант Армстронг и от водача Червената стрела. И двамата са пленници на индианците.
— Как стана това? — попита полковникът с леден глас, като пронизваше лейтенанта с очи.
Офицерът помълча малко с наведена глава и заговори с угоднически глас:
— Господин Армстронг напусна отряда, като поиска от мен разрешение за това. За да проследят една следа, с него тръгнаха и следотърсачите Червената стрела, Изкусната лисица и Голямото куче. Уговорихме се да се срещнем отново най-късно след три дни при устието на река Бомини, на мястото, където генерал Мол е устройвал лагер по време на последния си поход.
— Можете да пропуснете тази подробност — каза полковникът, като забеляза, че лейтенантът разтегля разказа си.
— Чакахме три дни, през това време постегнахме конете, а в уговорения срок се завърнаха двама от индианските водачи, които господин Армстронг бе взел със себе си. Те докладваха, че са забелязали група сиукси, и аз сметнах за възможно да ги разпръсна. Настигнахме ги още същата нощ. Конят ми беше ранен…
— Но кажете най-сетне какво стана с господин Армстронг? Къде е той? — прекъсна го отново полковникът с тревога в гласа. — Подробностите за вашия подвиг можем да чуем и по-късно. Споменахте, че водачите са се върнали… После?
— Не носеха съобщение от Армстронг до мен, господин полковник. От разказа им разбрах, че той е срещнал някакви контрабандисти, търговци на кожи или нещо подобно и заедно с тях отишъл направо в лагера на сиуксите.
Комендантът направи гримаса от учудване и се замисли.
— По каква логика дойдохте до заключението, че е пленен?
— Не би могло да стане нещо друго в онзи район, където индианците щъкат като гъсеници, щом е отишъл сам… И ние самите, ако не бяхме успели да разгромим шайката от сиукси, щяхме да бъдем обградени от тях и…
— Да ви обкръжат? А колко бяха на брой тези сиукси?
— Три големи вигвама, господин полковник, около петдесет коня… Разбира се, след това сражение побързахме да се върнем във форта.
— Това виждам — отвърна полковникът, — но ми обяснете защо допуснахте Армстронг да се отдели от отряда и да върви срещу опасностите, и то съвсем безполезно?
— Ще ми повярвате ли, господин полковник, че направих това с голямо колебание, но… той настояваше много… с него тръгнаха трима водачи, а… дотогава не бяхме срещнали нито един индианец. Той не искаше да се върне, докато не се добере до някакви ценни сведения… пък и разпорежданията, които му дадох, бяха съвсем точни. Той обеща да се завърне след три дни при рекичката Бомини и заедно да се придвижим до форта. Не искам, господин полковник, да обвинявам в нищо нещастния младеж, но той наруши заповедта ми. За това ще заплати скъпо, защото едва ли повече ще имаме удоволствието да го видим.
— Добре — каза студено полковникът, — ще поговорим пак за това. Вие продължете към форта. Ние сме тук на лов, но както се вижда, ще се наложи да го прекратим. Горкият Армстронг…