Щом произнесе това, полковникът обърна коня си и препусна към лагера.
Там всички бяха в очакване, напразно се питаха за нещо по-конкретно и не знаеха какво да предприемат. Отначало бяха разтревожени от новината за приближаването на индианците, после тази новина бе заменена от друга — за завръщането на Ван Дайк и отряда му, но вестта за липсата на един офицер и на един водач, както става винаги в такива случаи, породи хиляди догадки. В тази обстановка и най-неясните думи, дори слуховете, бързо прерастваха в точни цифри и факти. Войниците, толкова дисциплинирани и скромни пред своите началници, всъщност бяха най-големите съчинители на какви ли не „достоверни слухове“, способни да ги произвеждат и от най-малкия намек, изпуснат от някой офицер. Докато полковникът отсъстваше, легендата вече беше оформила контурите си: Ван Дайк бил нападнат от несметни индиански пълчища, половината отряд бил избит, а в числото на загиналите бил и лейтенант Армстронг.
Повечето от поканените за лова цивилни не повярваха на тези измислици. Те просто съжаляваха, че са изоставили спокойния си живот и са приели риска да попаднат в дивата прерия заради някакъв си лов на бизони. А ето че вместо бизони се бе появила банда от онези страшни червенокожи! Дори и величествената гледка, която представляваше полковникът, препуснал сред своята свита, не можа да внесе успокоение. Обратно, настана паника и всички се втурнаха към своите коне и мулета.
Обезпокоена от този шум, мисис Сейнт Ор се показа от палатката си.
— Нищо няма, Елси — успокояваше я полковникът, който спря коня си наблизо, — няма опасност! Съществува малка пречка, която ме принуждава да отложа лова за друг път… Получих важни сведения и трябва да се върна незабавно във форта… Тръбач, свири за оседлаване на конете!
Полковникът даде тази заповед гръмогласно и още преди войникът да бе вдигнал тръбата си, всички започнаха да оседла-ват и яхат конете си. Само войниците, по-опитни и привикнали към подобни обрати, вършеха работата си спокойно.
— Надявам се, драги коменданте — каза съдията Брентън, който пристигна зачервен от бързане, — че няма нищо сериозно?
— Наистина нищо. Отрядът, който бях изпратил в индианските райони, ми донесе очакваните новини, а това означава война. Предстои ни поход и съм принуден да отложа лова и да се върна незабавно във форта. Съжалявам, господине, че вие, като мой гост, а и всички наши приятели се лишавате от едно удоволствие. Но какво може да се направи пред стихийната сила на войната? Тя е едно от нещата, които не могат да се отлагат.
— Разбира се… няма как — каза поуспокоен съдията, — ние не бихме желали по никакъв начин да попречим на вашите действия, затова утре ще напуснем форта.
— Защо трябва да бързате толкова, драги господине. Тук не ви заплашва нищо, повярвайте ми. Само за дамите има опасност… да останат във форта скучаещи, когато офицерите тръгнат на поход.
Съдията се досети за намека на полковника и побърза да прекъсне разговора. Перспективата да утешава изоставени във форта дами съвсем не му допадаше.
— На драго сърце бих се опитал да ви бъда полезен… пък и на дамите, но не виждам какво може да се направи. Извинете ме, ще отида да потърся коня на дъщеря си. Надявам се, че походът ви ще се увенчае с успех.
Съдията бързо се отдалечи.
— Къде е дъщеря ми? — попита той слугата, който стягаше чантите.
— Струва ми се, че госпожицата и мис Дашууд са в палатката на мисис Сейнт Ор.
Съдията вече се готвеше да отиде там, когато един глас го спря:
— Здравей, чичо! — приближаваше се зад гърба му Ван Дайк. — Как си със здравето? Благодарение на Бога аз се завърнах жив и здрав.
— Ти ли си, Корнелиус? — каза съдията, като с мъка се извърна. — Как попадна тук?
— Позаобиколих малко, за да мога да ви кажа „добър ден“. Ще успея да настигна хората си до форта. Братовчедките ми здрави ли са?
— Те са у мисис Сейнт Ор… А вярно ли е това, което се говори за горкия Армстронг?
— Напълно вярно, чичо. Никога вече няма да видим този герой — отвърна лейтенантът с почти весел глас. — Като пленник на индианците вече сигурно е изгорен жив…
В този миг един силует надникна от палатката и се скри обратно, но преди това със звънък глас извика:
— Подлец!
Корнелиус пребледня леко, но бързо си възвърна неизменната самоувереност и попита:
— Къде е Джулиет?
— В палатката на мисис Сейнт Ор. Горката, толкова се е уплашила от близостта на индианците… Да влезем ли да я видим?