— Тогава тя остава тук — каза мисис Сейнт Ор с решителен тон, — това е всичко. Ще я обичам като собствена дъщеря.
Комендантът погледна жена си угрижено.
— Не се безпокой за мен, приятелю — каза тя, — знаеш колко съм самотна, когато тръгнеш на поход. Това момиче ми е дар от небето. То ще ми бъде приятел и разтуха в самотата. Надявам се, че колкото и да е сериозна, болестта й не е толкова опасна, че грижите ми да й навредят. Ти по-добре отиди при господин Брентьн и го успокой, за да може да се отдаде на работата си, а болната остава при мен.
— Щом е така — каза докторът, — аз отговарям за момичето. С помощта на мисис Сейнт Ор ще се справя с всичко и прекрасно ще минем без господин съдията.
На следващата сутрин, когато тръбачът възвестяваше зората, съдията — малко угрижен, а Джулиет — малко посрамена, че напуска Нети в това тежко състояние, вече седяха в приготвената за тях кола, която щеше да ги откара до най-близката железопътна гара. През това време мисис Сейнт Ор се настани до леглото на малката си пациентка.
Глава XII
ЗЛАТНАТА ГРИВНА
Мястото, където рекичката Жълтия камък се вливаше под остър ъгъл в река Туин, представляваше обширна и богата долина, сякаш вкопана между високите брегове.
На стръмния северен бряг беше застанал човек. Висок, облечен пищно в индиански дрехи, той сякаш се любуваше на чудната природа.
Косата му беше украсена с дълги орлови пера, на тила му се вееше от вятъра конска опашка, а наметалото му беше обшито с чисто злато. Мокасините му представляваха истински шедьовър на индианското изкуство, а голите му ръце бяха почти целите покрити със сребърни гривни, между които блестеше с великолепието си една от чисто злато, украсена с едри брилянти.
Всичко у този човек издаваше знатния индианец: орлов нос, изпъкнали скули, проницателни очи, спокойно и твърдо лице, почти котешка гъвкавост на движенията.
До него беше застанал човек с облекло на канадец, от онези, които се занимават с търговия в Хъдзъновия залив и около устието на река Орегон. Този човек се казваше Евън Рой. А колкото до индианския вожд до него, това беше Макдиармид, бившият възпитаник на уестпойнтската военна академия.
И двамата бяха вперили очи в реката, която се извиваше пред тях между зелени поляни и тъмни крайбрежни ели.
Величието на тази природа внушаваше спокойствие и мир. От двете страни пасяха бизони, без да се плашат от човешкото присъствие. На около два километра се виждаше индиански стан, около който пасяха коне.
И тук цареше спокойствие. От време на време някой възрастен човек преминаваше от един вигвам в друг, играеха полуголи деца.
— Това, което е пред нас, е празник за очите! — с възхищение произнесе Евън Рой. — Но щеше да е много по-добре, ако тези нещастници имаха истински жилища и сигурна храна през зимата.
— Какво добро им е донесла цивилизацията, за да приемат нейните закони? — попита младият вожд, който постепенно се връщаше към обичайните си разсъждения. — Тя искаш те да имат къщи, стада, храна. Но кой ще им остави всичко това, ако го имат? Бедността е последната им защита!
— През топлите сезони това е поносимо. А през зимата? Могат ли те като стадата да променят местоположението си през различните годишни времена?
— Защо да не могат да го правят? — попита гневно младият човек. — Преди те постъпваха точно така. С настъпването на студовете отиваха към езерата при устието на Самарона. Никой не им пречеше. Живееха свободно, както са живели бащите им, сражаваха се, когато се наложеше, и бяха щастливи. Трябваше да се появят белите и да прогонят индианците, да им отнемат родината. Те им я откраднаха, Евън Рой! Баща ми си мислеше, че е постъпил благородно, като е дал на майка ми името си и правата, които има бялата жена. Мечтаел е да ни спаси от живота на дивите червенокожи, като ни възпита в града. Какво ни донесе това възпитание? Помогна ли ми то, когато ме изгониха от академията и ме лишиха от военно звание? Защити ли то сестра ми от презрителните погледи? И най-глупавите бели кукли се отвращават от нея, въпреки че не са достойни да завържат връзките на обувките й. И всичко това само защото тя е със смесена кръв. Евън Рой, хиляди пъти съм премислял всичко това и съвестта ми вече е произнесла присъдата си. Племето на баща ми разори племето на моята майка. Аз ще върна на нещастниците вярата им, ще отмъстя за тях или ще умра!
— Защо се заплиташ в тази история? Майка ти е от племето на чернокраките, а ти си дошъл при племето дакота.
— Имаш право. Дакота е чуждо племе за мен, но племето на майка ми изчезна през войните, които водеше с белите, а останалите живи се спасиха в Канада под закрилата на английското знаме. Заклех се пред майка си, че ще обединя всички индиански племена и ще ги поведа срещу техните грабители.