— Ти си учил история, Макдиармид, и не може да си забравил каква е била съдбата на вожда Матох, на Понток. Срещу цивилизацията всеки ще претърпи поражение. Колкото до теб, ще се случи едно от двете: или няма да можеш да обединиш всички индиански племена, или, дори и да успееш да постигнеш мечтания съюз, той ще бъде разбит още в първото сражение.
— Защо трябва да ни разбият? Не може ли да има и друга логика? Като видят срещу себе си силния съюз на всички племена и усетят мощта му, белите могат да решат, че ще е по-изгодно за тях да оставят на индианците част от земята, която им е необходима, за да живеят нормално, вместо да продължат прокълнатата си система на унищожаване, възмущаваща и онези, които я привеждат в изпълнение. А работата не е само в резултата, самата цел е прекрасна и примамлива. Ще се опитам да я постигна, каквото и да ми струва това.
След тези думи всеки от събеседниците потъна в мислите си.
— Времето напредна — забеляза след малко Макдиармид, като погледна към слънцето, — трябва да се върнем в лагера и да разберем как Голямата змия се справя с играчките си…
— Голямо нещастие е — започна с патос Евън Рой, — голямо нещастие е, че във вашето семейство само баща ти е постъпвал умно! Вместо да подхранваш у себе си неосъществими намерения, да подготвяш бунт, за да постигнеш някакво илюзорно примирие с белите, щеше да е по-добре за теб да продължиш бизнеса на баща си, да удвоиш богатството му чрез търговия с кожи и да станеш толкова могъщ, че да принудиш всички да ти се кланят.
— Пътят към почестите и славата не минава само през златото — вдигна гордо глава бившият възпитаник на военната академия. — Няма да понасям постоянните несполуки, Евън Рой, уверявам те!… Но нека да тръгваме!
Те се спуснаха бързо в долината и стигнаха до самата вода. Бизоните, които пасяха наоколо, дори не повдигнаха глави и продължиха да щипят трева, без да се смущават.
— Ето ти и друг пример за благородството на цивилизацията — каза насмешливо Макдиармид. — Ако лагерът пред нас беше на белите войници, мислиш ли, че бизоните щяха да бъдат толкова спокойни? Пък и кой би ги оставил тук? Щяха да ги разпръснат, без да знаят защо го правят, може би само за да доставят удоволствие на някой скучаещ офицер или без всякакъв труд да се сдобият с ловен трофей. Изглежда, ние, презрените диваци, имаме повече благородство и разум да пазим нашия дивеч и да убиваме само колкото ни е необходимо, за да се прехранваме.
— Не отричам известно коварство у белите — каза Евън Рой, — а индианците имат само едно средство за живот и ако опитът не беше ги научил да пазят дивеча, един Бог знае как биха просъществували. А колкото до теб, Макдиармид, отсега ще ти предскажа, че рано или късно ще се завърнеш в големите градове.
— Но не по-рано от мига, в който свободният живот и прерията станат невъзможни за мен.
Двамата откриха сред тръстиките чудесна индианска лодка, изработена от жилаво дърво, с опънати върху нея бизонски кожи. Макдиармид пъргаво скочи в нея, вдигна проснатата на дъното бяла вълча кожа, наметна я върху плещите си и щом Евън Рой седна в лодката, хвана дълъг прът и се отправи към отсрещния бряг.
Интелигентността на Макдиармид се проявяваше и в различния подход, който прилагаше в общуването си с образовани хора и със своите индианци. При необходимост словото му искреше от красноречие или излъчваше кротост, сила и простота.
Баща му, син на разорен благородник, бе напуснал на младини родината си и бе заминал за Канада. Там, край бреговете на Хъдзъновия залив, той бе започнал търговия с кожи, но бе запазил дълбоко в себе си спомена за далечната родина, за детството си и те се бяха превърнали в лъч от поезия сред изпълнения с грижи и груба проза живот на търговците. Почти целият му живот бе преминал далече от цивилизования свят, в простата търговска кантора, където бяха идвали само индианци, за да му продават кожи. В ограничения кръг от хора, в който бе минала младостта му, той бе намерил и своята съпруга, дъщеря на един от вождовете, с които търгуваше, и заедно с нея бе продължил да се бори за онзи по-добър живот, който искаше да остави на децата си. Затова един ден, събрал всичките си спечелени пари, бе напуснал прерията и се бе установил в Ню Йорк.
Щастливата случайност, а и търговският му усет го бяха накарали да вложи капиталите си в земите покрай Големия канал край града, пустеещи и безлюдни по онова време. Връзките му с индианците бяха продължили и в Ню Йорк и той бе увеличил доста капиталите си от търговията с кожи.