Не след дълго бързо разрастващата се американска столица почувства истинска нужда от неговите пустеещи земи покрай канала. С поразителна бързина върху тях израснаха огромни сгради, кварталът прерасна в предмостие, после влезе в границите на града, докато най-сетне се превърна в негов централен район.
Ето това е кратката история на един скромен търговец на кожи, който изведнъж бе станал много богат капиталист. При това обществено положение за него не бе трудно да намери един по-сговорчив конгресмен, който да открие вратичка за сина му към военната академия. В предсмъртните си мигове богатият старец виждаше не само възстановената слава на своя древен род, но и могъществото, което оставяше на фамилията си чрез военния чин на сина си и огромното влияние върху коренното население на страната.
Така откъснат от света заради частното образование, получено в тихата бащина къща, Макдиармид изведнъж попадна във военната академия на Уест Пойнт посред буйната компания на нейните петстотин възпитаници. Озова се там с инстинктите на своята шотландска, френска и индианска природа — с бронзовия загар на лицето си, с безмерната си гордост, с честолюбивите си планове.
Говореше свободно четири езика, познаваше отлично историята на древността и на Европа, но нямаше почти никаква представа от историята на Америка и в академията изучи със страст миналото на земите и хората, които станаха негова истинска родина чрез кръвта на майка му. Едва тогава научи той колко сърдечно бяха посрещнали индианците първите бели преселници, които само за петдесет години бяха успели да отнемат всичко, което по право принадлежи на тези коренни жители, но дори и след това бяха продължили да ги преследват и унищожават. От картата на Северна Америка, цялата изпъстрена с местни названия, той узна, че от щастливите стопани на земите между Атлантическия океан и река Мисисипи след последните сто години не бе останало нито едно племе. Изпадаше в умиление, докато четеше за храброто племе семиоли, което дълго бе успяло да се съпротивлява в самия ъгъл на Флорида срещу могъщата държава на белите. Причина за поражението на червенокожите се бе оказал един офицер, чиято коварна постъпка била възхвалявана като образец на висша политика и се бе заключавала в това, че след като поканил четирийсетте първенци на това племе при себе си на преговори, с измама ги пленил и превърнал в роби. Макдиармид узна, че за тази си доблестна постъпка офицерът бил получил висока правителствена награда. След като прелисти летописите на тази отчаяна борба, Макдиармид навсякъде откри безчестие, жестокост, безпощадно изтребление, което белите последователно прилагаха към онези, които имаха само този грях, че искаха да живеят в родината си.
Цялото му същество бе възмутено и той бе пропит до последната си клетка от съчувствие към червенокожите си събратя. Често се питаше в минути на размисъл дали съдбата не е отредила на него да поправи тази ужасна несправедливост.
Когато през последната ваканция откри в домашната си библиотека историята на Канада, разбра, че французите бяха проявили много повече справедливост към местните племена. Те се бяха заели да ги цивилизоват, вместо да ги избиват. В тази страна и англичаните бяха последвали същата миролюбива тактика и като резултат на дългото мирно съществуване белите и индианците вече живееха като един народ. „Защо да е невъзможно това да стане и в Съединените щати?“ — питаше се той.
Постепенно в душата му зрееше великият план, който сега беше започнал да осъществява. Несправедливостта, на която бе станал жертва, само даваше последния тласък.
Той ще обедини във велик съюз всички коренни жители, разпръснати из Севера на Съединените щати, ще ги вдигне на бунт за свобода и независимост и тяхната отприщена сила ще постигне целта си! Това бе мечтата на живота му.
Когато се бе запознал с някои от прерийните вождове, той бе открил в тях честни, горди и смели хора — много по-възвишени от безнравствените бели. Предстоеше му да се хвърли във великата битка и знаеше, че всеки, който има истинска представа за чест и дълг, ще го оправдае.
Глава XIII
В ЛАГЕРА НА СИУКСИТЕ
Колкото повече се приближаваха Макдиармид и Евън Рой до десния бряг на реката, толкова по-ясно до тях долиташе някакъв глух шум, който нарастваше в общ ропот от възбудени гласове, от възклицания и викове. Селището, тихо и спокойно допреди минути, изведнъж беше заприличало на разбунен кошер. Стотици хора излизаха бързо от вигвамите си и като виждаха в реката приближаващата се лодка, хукваха към брега, за да посрещнат вожда си.