— Честна дума, господин Мигюр, този разбойник не лъже! — извика Чарли Колорадо. — Вярно е, че откара всички коне на отряда, командван от едно хлапе — лейтенант като господин Армстронг. Не искам да го обиждам, обаче аз бях единственият, който успя да спаси главата си… Но погледнете тези дяволи, съвсем подивяха и от съвета не остана нищо.
И наистина на празното пространство, където преди малко заседаваше съветът, сега се разиграваше истинска вакханалия. Всички ръкомахаха, тресяха се в транс, с крясъци изтъкваха личните си подвизи, без да слушат другите.
— Не виждам Червената стрела — забеляза Армстронг, — дано не попадне в ръцете им, защото, ако сиуксите мразят някого, това наистина са водачите от племето на поуните, които винаги са готови да им навредят.
Шумът растеше с всяка изминала минута. Играещите се отдалечаваха от огъня и приближаваха свещения вигвам, като изригнаха страшни заплахи към пленниците.
Внимателните очи на Армстронг откриха посред тълпата самозвания пратеник с белите пера. Той викаше и танцуваше по-шумно от другите и с ръмжене и подскачане незабелязано се приближаваше към входа на свещения вигвам. Сред общия шум той успя да произнесе няколко английски думи, които достигнаха до пленниците.
— Сиуксите глупави! Червената стрела… ще освободи бели… две-три минути…
Като че ли в потвърждение на тези обещания страшен гръм разцепи небето, а светкавицата освети ярко вътрешността на вигвама. Сред грозните трясъци, които сякаш искаха да разрушат лагера, Червената стрела се метна встрани от тълпата и за миг успя да се скрие при пленниците, като спусна след себе си платнището. Нова светкавица сякаш изгори всичко наоколо, а гърмът накара хората да налягат по земята в суеверен страх. Сред внезапната тишина се чу силен вой и връхлетя страшен вятър, който засипа с пясък лицата.
— Ураган — прошепна Чарли, — познавам гласа му.
— Да — отзова се Червената стрела, — голям ураган… ще помете вигвам, хора, всичко… ние скоро бяга… река, скача вода, плува… хайде, хайде…
И наистина вън вече бурята вилнееше. Вигвамът се тресеше от вятъра и всеки миг можеше да се срути.
Чарли повдигна платнището на входа.
Ужасен мрак беше скрил огъня и хората, пясък пръскаше толкова силно, че никой, дори и пазачите, не беше останал наоколо.
— Ето нашия миг! — извика Чарли. — Сега или никога!
Той изскочи от вигвама и всички го последваха. Щом хукнаха в мрака, един глас прозвуча край тях:
— Движете се вляво!
Познаха Златната гривна.
— Прощавай, приятелю! — извика Армстронг.
Бегълците едва се придвижваха напред, хванати за ръце, за да се противопоставят по-успешно на прерийния вятър. Заслепяваше ги прах, мълнии ги оглушаваха, биеше ги едър град. Те се препъваха, падаха в някакви ями, ставаха отново и пак се втурваха напред.
След час пресичаха реката с плуване и щом стъпиха на отсрещния бряг, се ориентираха по звездите. Небето неочаквано светна и те поеха на югозапад по безкрайната прерия.
Вече не се страхуваха от индианците. Дори и да бяха открили бягството им, те трудно щяха да се организират, за да ги преследват, защото много време щеше да им трябва, докато съберат разпръснатите от бурята коне. А и едва ли щяха да се решат на такова нещо през нощта.
— По всичко изглежда, господин Мигюр, че още веднъж сполучихме да спасим скалповете си — каза през смях Чарли.
— Да — отвърна му кореспондентът, — трябва да благодарим на нашия приятел Червената стрела. Дължим му много!
Глава XVI
В ЛАГЕРА
Няколко дни по-късно в една звездна, но безлунна нощ комендантът Сейнт Ор, с пораснала за седмица брада, лежеше върху бизонска кожа в палатката си. Почти до краката му пращеше огън, запален направо на земята. До този огън капитан Сейнт Ор беше приседнал върху едно пънче и пушеше лулата си, като си играеше с ушите на едната от двете хрътки, които водеше постоянно със себе си.
Наоколо край такива огньове се бяха разположили спокойно уморените войници. Едни от тях се бяха излегнали, други седяха и пушеха, докато разговаряха помежду си. Зад огньовете бяха опънати в една редица палатки, които белееха в тъмнината, после се виждаха навързаните коне, а зад тях стояха като крепост товарните коли.
Изведнъж нощната тишина беше нарушена от виковете на часовоите: „Кой иде?“ Дочу се притичване, припрян разговор. Часовоите извикаха дежурните и адютантът Пейтън също се отправи нататък, за да се осведоми какво става.
Почти веднага той дотича обратно в палатката на полковника, едва сдържайки радостта си.
— Ех, че новина! — извика той. — Върна се младият Армстронг заедно с Марк Мегер и двамата индиански водачи… Сега са в караулното, полуголи и примрели от глад. Пристигат направо от лагера на сиуксите!