Малката болна се изправи, по лицето й заигра руменина, очите й заблестяха някак особено.
Щом мисис Пейтън си отиде, Нети се приближи до мисис Сейнт Ор, прегърна я и каза:
— След като размислих добре, смятам, че мой дълг е да напусна веднага форта.
Жената вдигна недоумяващи очи.
— Да напуснеш форта? С толкова крехко здраве? Но защо, кажи ми, за Бога!
— Така трябва. Не мога да бъда тук, когато те се завърнат — каза тя, като криеше пламналото си лице в прегръдката на мисис Сейнт Ор.
— Това е лудост!… Не трябва дори да споменаваш за напускане на форта, Нети!
— Необходимо е — каза решително тя. — Ако ме обичате, трябва да ми помогнете, за да не се забавя излишно. От една страна, не искам да будя у никого състрадание, а от друга — след като не мога нищо да направя сама, няма да допусна други да сторят нещо, от което Джулиет би могла да е недоволна.
— Джулиет! — извика мисис Сейнт Ор. — Да разбирам ли, че искаш да се принесеш в жертва за братовчедка си? Ах, дете, дете! Колко много се лъжеш, ако допускаш, че Джулиет мисли сериозно за лейтенант Армстронг!
— Дори тя да не мисли… той мисли сериозно за нея.
Мисис Сейнт Ор укорявате дълбоко в себе си Джим, че не беше открил истината пред Франк. Но в същото време съзнаваше, че е излишно да спира девойката.
— Мислех си, че ще мога да те задържа до Коледа и после да те изпратя до Ню Йорк. Още ли искаш да си заминеш сама?
Нети кимна утвърдително.
— Кога?
— Утре, дори днес, ако е възможно.
— Трябва да ти откажа, скъпо дете, но мисля, че нямам право. Най-добрият начин да докажем на приятелите си своята любов е да постъпваме според техните желания… Не без съжаление ще отида да се разпоредя да се подготви всичко за заминаването ти. Утре ще дойдем с мисис Пейтън да те изпратим до гарата. Сега вече е късно. Знаеш, че влакът е в седем… Но трябва да се погрижа и за това, временният комендант на форта да ни осигури охрана…
Нети горещо прегърна мисис Сейнт Ор.
Когато след три дни Дванайсети кавалерийски полк, покрит с прах и кал, придружен от обоза си и от пленени индианци, с изморени коне влезе във форта, Нети Дашууд вече беше на стотина километра далеч с тихоокеанския влак. С удовлетворена гордост, но и с голяма тъга Нети гледаше през прозореца на влака как чезнат тъмните гори на просторната прерия.
Глава XVIII
СРАЖЕНИЕТО КРАЙ БРЕГОВЕТЕ НА МАЛКАТА РЕКА
Войските от форта и две хиляди индианци, предвождани от Златната гривна, се срещнаха сред откритата прерия край бреговете на Малката река. Сражението беше разгорещено, жестоко и кръвопролитно.
Щом черната редица на индианците се показа край левия бряг на реката, полковник Сейнт Ор заповяда да оседлаят конете. Отрядът се придвижи напред и зае позиция по хълмовете, като остави равнината под себе си. По този начин беше спечелено значително предимство.
От своя страна червенокожите забелязаха това придвижване на противника, възседнаха конете си и с диви викове се хвърлиха напред.
Както беше предвидил Армстронг, Макдиармид бе приел своя нравствен дълг да поеме командването на индианците в едно безумие, което той съзнаваше най-добре от всички. Известен от разузнавачите си за придвижването на войската само седмица след бягството на Армстронг и Мегер, той едва успя да изпрати жените и децата на безопасно място в Канада.
За него нямаше съмнение относно изхода на битката. Не му оставиха време нито да я избегне, нито да се подготви за нея. Но жребият беше хвърлен, а Макдиармид не беше от онези, които отстъпват в минути на опасност. Индианците нямаха оръдия, пушките им бяха недостатъчно, а муниции почти им липсваха… Все пак непоколебимостта им беше явна и в целия лагер на Изправената мечка не се намери нито един, който да призове към отстъпление. Само Макдиармид, удивен от бързото придвижване на двете страни, разбираше опасните последствия, които заплашваха индианците при несполука. Съюзът на племената, за който той мечтаеше, изискваше поне няколко седмици, за да се осъществи, а Макдиармид не разполагаше дори и с няколко часа, за да организира боя. И все пак, като чувстваше отговорността си за пропадането на всичко, той не помисляше нито за миг за измъкване.
Поддържаха го всички. Безусловната преданост на индианците към него, смелостта на всеки един от тях и слабата надежда, че някоя непредвидена случайност може ако не да спаси, то поне да отслаби удара, готов да се стовари върху смелата му, но неподготвена за такова сражение войска, го крепеше.