В края на завещанието си Макдиармид се обръщате към правителството на Съединените щати и го молеше да пожали останките от индианските племена. „Само човеколюбието може да ги направи ваши приятели. Изтреблението им завинаги ще остане като тъмно петно в историята — пишеше той. — В името на честта ви, на личните ви интереси, погрижете се да ги цивилизовате чрез просвета, вместо да ги унищожавате.“
Франк се трогна до сълзи.
— Скъпият ми приятел! — високо произнесе той. — Ето защо побърза да се оттегли след вечерята в Брентънвил — за да напише завещанието си…
Към богатството, което сякаш му падаше от небето, Франк се отнесе равнодушно. Беше в толкова угнетено състояние, че само спомените за изгубения приятел, пушката и златната гривна, които му ги връщаха, сега му бяха най-скъпи от всичко на света.
Франк прекара още доста време в спомени за невъзвратимото минало, за годините в Уест Пойнт, за дългите разговори, в които Макдиармид разкриваше пред него необикновените си дарби и прекрасната си душа, а и неукротимите сигнали на кръвта си.
Чак тогава той си припомни за другия, още неразпечатан плик. Когато го отвори, в него откри две писма. Първото беше със служебно съдържание — известие за произвеждане в по-горен чин, придружено от покана да се яви при началника на Атлантическата дивизия, за да получи по-нататъшни заповеди. Другото писмо беше от полковник Сейнт Ор. Той го поздравяваше с повишението и го молеше да го посети в Ню Йорк, в хотела на Пето авеню, веднага щом пристигне.
Към това писмо имаше малка добавка, но щом я прочете, Армстронг цял се промени. Той сякаш се пробуди и забрави за всичко друго, дори за продължаващите поздравления по повод повишението му. А на пръв поглед нямаше нищо особено в тази добавка: „При нас сега е мис Нети Дашууд, която беше любезна да ни достави удоволствие с гостуването си, докато заминем за форта. Брентън — бащата и дъщерята — останаха на село поради траура.“
Никога заповедта на военен министър не е била изпълнявана толкова бързо. Щом Армстронг прочете писмото, а най-вече добавката, начаса пристъпи към изпълнение на даденото му нареждане. В девет часа пристигна пощата, в десет той вече се носеше на запад с експрес „Светкавица“.
Веднага щом пристигна в Ню Йорк, вече бе във фоайето на хотела на Пето авеню и питаше за полковник Сейнт Ор.
— Полковникът излезе — каза младият и изискан служител, — но ако вие сте господин Армстронг, имам поръчението да ви отведа до апартамента му, където ще можете да го почакате.
Армстронг веднага последва младежа по безкрайните коридори, докато най-сетне стигнаха до апартамента, нает от полковник Сейнт Ор.
Вече притъмняваше и в салона, където го въведоха, цареше полумрак, който едва се разсейваше от тлеещия в камината огън. Капитанът веднага се зае да поразпали камината и докато сръчно си служеше с ръжена, едва дочу как зад гърба му тихичко се отвори врата и нежно шумолене на коприна накара сърцето му да подскочи.
— Тук ли сте вече, капитан Джим? — прозвуча познат глас — Мисис Сейнт Ор и аз ви очакваме вече цели десет минути, за да ни разходите с шейна, както обещахте. Да не сте се отказали?
В този момент в камината избухна пламък и освети лицето на Армстронг, който се беше обърнал по посока на гласа. Дамата извика от изненада.
— Ах, извинете ме, моля ви! Взех ви за…
— …любезния капитан Джим… — продължи Армстронг не без горчивина в гласа. — Повярвайте, мис Дашууд, вече съм в отчаяние, че причиних това недоразумение… но веднага си отивам и за нищо на света не искам да…
Докато казваше това, той бързо взе шапката си и тръгна към вратата. Но девойката го спря.
— Останете, моля ви се. Аз не съм сама тук, а ще излезе, че ви пропъждам. Вие навярно сте дошли заради полковника?
— Явих се по негова заповед — каза сухо капитанът, — но щом веднъж сме се срещнали, бих искал да се обясним.
Беше застанал пред вратата така, като че ли преграждаше пътя й за отстъпление.