Джеймс Фрейзър
Златната клонка
ПРЕДГОВОР КЪМ АНГЛИЙСКОТО ИЗДАНИЕ
Настоящата книга има за цел да обясни необикновеното правило, което урежда уиаследяването на жреческия пост на Немийската Диана. Преди повече от тридесет години се залових да намеря решение на проблема и смятах да го изложа съвсем накратко, но скоро установих, че за да звучи правдоподобно, вероятно и по-разбираемо, е необходимо да се обсъдят и някои по-общи постановки, тъй като част от тях почти не бяха засягани дотогава. С всяко ново издание тези и други, свързани с тях въпроси заемаха все повече и повече място, проучването се разпростря във все нови и нови насоки, докато първоначалните два тома набъбнаха на дванадесет. Междувременно често се чуваха пожелания книгата да излезе в по-сбита форма. Настоящото съкратено издание е опит да се задоволят тези искания и по този начин книгата да стане достъпна за по-широк кръг читатели. Съкращавайки значително нейния обем, се старах да запазя основните принципи и за да станат те ясни, да ги придружа с достатъчно доказателствен материал. Езикът на оригинала, общо взето, е запазен, макар на места изложението да е по-сбито. За да остане колкото се може повече от текста, пожертвувах всички бележки, а с тях и точните данни за източниците, които съм използувал. Така че читателите, които искат да научат определен източник, ще трябва да се справят с пълното съчинение, където всичко е документирано и има пълна библиография.
В съкратеното издание не съм добавял нов материал, нито съм променил становищата, изразени в последното издание, тъй като данните, които научих междувременно, в по-малка или по-голяма степен потвърждават предишните ми заключения или са нова илюстрация на стари положения.
……
Дали даденото от мен обяснение на институцията на Немийския жрец е вярно или не, ще покаже бъдещето. Винаги съм готов да се откажа от него ако бъде предложено нещо по-добро. В същото време, предавайки книгата в новата й форма на оценката на публиката, искам да се предпазя от погрешно възприемане на нейните задачи, защото, струва ми се, все още съществува подобно тълкуване, макар да съм се опитвал да го поправя. Смятам че ако в настоящия труд съм се спрял по-подробно на култа към дървото то не е защото преувеличавам важността му в историята на религията още по-малко защото искам да извлека от него цялата митологична система, а просто защото не мога да пренебрегна този момент, след като се опитвам да обясня значението на един жрец с титлата Горски цар и след като една от претенциите му за този пост е откъсването на клонка — Златната клонка — от дърво в свещената дъбрава. Но съм далеч от мисълта да издигам преклонението пред дървото като първостепенно в еволюцията на религията. Напротив, според мен тя е била изцяло подчинена на други фактори и по-специално на страха от мъртвите, които, общо взето, епопея мен е оказал най-мощното влияние в изграждането на примитивната религия Надявам се, че след това изрично опровержение повече няма да се налага да засягам една митологична система, която смятам не само фалшива, но и нелепа и абсурдна. Но хидрата на грешката ми е прекалено позната, за да се надявам, че отсичайки една от главите на чудовището, ще предотвратя израстването на друга, а дори и на същата. Единствено мога да разчитам, че справедливостта и интелектът на читателите ще коригират, сравнявайки го с изричното ми изявление, такова изцяло погрешно разбиране на моите схващания.
Лондон, юни 1922 г.
ДЖЕЙМС ДЖОРДЖ ФРЕЙЗЪР
ГЛАВА I
Горският цар
1. Диана и Вирбий.
Едва ли има човек, който да не познава картината „Златната клонка“ на Търнър? Божественото въображение на художника е потопило в златно сияние сцената с малкото, обградено с гора езерце Неми, наричано от древните „Огледалото на Диана“, преобразило е този прекрасен естествен пейзаж, превърнало го е в приказно видение. Който е видял тези тихи води, прикътани в една зелена падина на Албанските планини, няма никога да ги забрави. Сякаш нищо не нарушава тишината и усамотението им, нито двете типично италиански селца, потънали в дрямка на брега, нито типичният италиански дворец, чиито терасирани градини се спускат стръмно към езерото. Може би сама Диана все още не е напуснала тези самотни брегове, все още броди из тези девствени гори.
В древността гористата местност е била сцена на странна и повтаряща се трагедия. На северния бряг на езерото, точно под отвесните скали, на които днес е кацнало селцето Неми, са се намирали свещената дъбрава и светилището на Немийската или Горската Диана. Някога езерото и горичката били познати като „езерото и горичката на Ариция“. Но градът Ариция (сегашният Ла Рича) се намирал на около пет километра оттам, в полите на Албанските планини, отделен със стръмен склон от разположеното в кратероподобна планинска падина езеро. В свещената горичка растяло дърво, около което по всяко време на деня, а вероятно и до късна нощ, бродела мрачна фигура. С гол меч в ръка, човекът неспирно и напрегнато се озъртал, сякаш всеки миг очаквал да го нападне враг. Той бил жрец и убиец, а онзи, от когото се пазел, щял рано или късно да го убие и да заеме неговото място. Такъв бил законът на светилището. Кандидатът за жрец получавал тази длъжност само след като убие предшественика си и я запазвал, докато някой по-силен и по-хитър съперник не го заколи. Този висящ на косъм пост му носел титлата цар, но едва ли друга коронована глава е спала по-неспокойно или пък е била спохождана от толкова зловещи сънища. Защото година след година, лете и зиме, в хубаво и в лошо време жрецът трябвало да бди за своя единствен пост и винаги, когато успявал да открадне по мъничко неспокоен сън, го правел с риск за живота си. Най-малкото невнимание, най-лекото отпускане на мускулите или спадане на бойното майсторство го поставяли в опасност. Посивелите коси можели да подпишат смъртната му присъда. Навярно когато този човек се появявал пред кротките и набожни поклонници на светилището, за тях прекрасният пейзаж е помръквал — като че внезапен облак закривал слънцето в ясен ден. Едва ли суровата и зловеща фигура е подхождала на мечтателната синева на италианското небе, на шарената сянка в лятната гора и сияещите на слънчевата светлина вълни. По-скоро си представяме сцената, както би я видял окъснял пътник в една от онези диви есенни нощи, когато мъртвите листа са нападали като дебел килим, а ветровете сякаш пеят погребална песен за умиращата година. Мрачна картина с тъжен погребален съпровод — гората, настръхнала, черна и назъбена на фона на надвисналото и бурно небе, стенанието на вятъра в клоните, шумоленето на сбръчканите листа под краката, плискането на студената вода о брега. А на преден план, ту в полусветлината на отиващия си ден, ту в мрака броди мрачна фигура и на рамото й проблясва стомана винаги, когато току-що изгрялата луна се покаже от скупчените облаци и надникне към него през сплетените клони.