Остава да се запитаме: „Какво е било правилото за унаследяване на царската власт сред племената на древния Лациум?“ Според преданието Рим е имал всичко осем царе и поне що се отнася до последните пет от тях, едва ли има място за съмнение, че са седели на трона и това, което се разказва за тяхното царуване, е в общи линии исторически вярно. При това положение е много странно, как макар според преданията първият римски цар Ромул да бил потомък на царската династия на Алба, където царската власт се унаследявала по мъжка линия, нито един от римските царе не е бил наследен на трона от своя син, при все че няколко от тях са оставили след себе си синове и внуци. От друга страна, едни от тях произхождат от цар по майчина, а не по бащина линия, а трима от царете, а именно Таций, Тарквиний Стари и Сервий Тулий, са наследени от зетьовете си, при това всички те били чужденци или от чужд произход. Това идва да покаже, че царската власт се предавала по женска линия и действително била упражнявана от чужденци, женени за дъщери на царя. На езика на етнографията унаследяването на царската власт в Рим и вероятно в Лациум, изглежда, се е подчинявало на общо взето известните правила, формирали ранните общества в много части на света, а именно екзогамия и матрилокален брак, т.е. роднинство по женска линия или майчин род. Екзогамията е правило, което задължава мъжа да се жени за жена от друг род; матрилокалността го задължава да напусне родния си дом и да живее при рода на жена си, а женското родство или майчиният род е система за проследяване на връзката и предаване на семейната принадлежност чрез жените, а не чрез мъжете. Ако древните латини са се ръководели от тези принципи на унаследяване на царската власт, положението би било горе-долу следното. Политическият и религиозен център на всяка общност бил вечният огън в царското огнище, за който се грижели девствени весталки от царския род. Царят бил мъж от друг род, може би от друг град или дори от друга народност, който се женел за дъщерята на своя предшественик и с нейната ръка получавал и царската власт. Децата, които има от нея, наследяват майчиното си име, а не неговото, дъщерите остават у дома, а синовете, когато пораснат, тръгват по света, женят се и се настаняват в страната на жена си като царе или обикновени хора. Някои от останалите у дома дъщери за по-дълго или по-кратко време са били посветени в служба на огъня в царското огнище, т.е. девствени весталки, а след време едната от тях ставала съпруга на бащиния си приемник.
Тази хипотеза има преимуществото да обяснява по прост и естествен начин някои неясни аспекти на преданията за царската власт при латините. Поне ще станат малко по-разбираеми легендите, които разказват как латинските царе са раждани от девствени майки и бащи божества. Защото като се лишат от приказните си елементи, подобни разкази означават единствено, че някоя жена е забременяла от неизвестен мъж, а такава несигурност е по-несъвместима с една система на родство, която пренебрегва бащинството, отколкото със система, която го прави възможно най-важното нещо. Ако при раждането на латинските царе техните бащи били действително неизвестни, фактът ни насочва към пълна разпуснатост в царската фамилия или към специално смекчаване на моралните ограничения при определени случаи, когато на дадени празници мъжете и жените се връщали към разпуснатостта на по-ранните епохи. Такива Сатурналии не са нещо неизвестно в някои етапи от общественото развитие. У нас дълго са се запазили отпечатъци от такава практика по времето на Майския празник и по Св. Троица, а може би и по Коледа. Бащинството на децата, родени от повече или по-малко безразборното сношение, характерно за подобни празници, естествено се приписва на бога, на когото е посветен конкретният празник.
Във връзка с това е може би от значение, че в деня на лятното слънцестоене плебеите и робите действително са чествували празник на веселие и пиянство, посветен на Фортуна, богинята, която обичала Сервий, както Егерия обичала Нума, и празникът бил специално свързан с родения от огъня цар Сервий Тулий. На този ден народните веселия включвали надбягвания и на хора, и на лодки, Тибър пъстреел е окичените с гирлянди лодки, в които седели млади хора и се наливали с вино. Празникът бил нещо като Сатурналия в деня на лятното слънцестоене и отговарял на истинската Сатурналия, която се падала в деня на зимното слънцестоене. Както ще научим по-късно, големият празник в деня на лятното слънцестоене в Европа е преди всичко празник на влюбените и на огъня и една от основните му особености е събирането на влюбените двойки, които прескачат огньове, хванати за ръка, или си прехвърлят през огъня китки. С цветята, които цъфтят през този мистичен сезон, са свързани много от поличбите за любов и брак. Това е времето на розите и на любовта, но невинността и красотата на такива празници в днешно време не бива да ни затварят очите пред вероятността в по-ранни времена за тях да са били характерни по-примитивни аспекти, при това съществени в ритуалите. Нещо повече, сред изостаналото естонско селячество тези черти, изглежда, са се запазили до наше време, ако не и до ден-днешен. Особено заслужава да се отбележи една друга черта на римските празненства в деня на лятното слънцестоене. Обичаят на този ден да се гребе по реката в украсени е цветя лодки доказва, че това е бил до известна степен празник на водата, а водата е играла до модерни времена видна роля в ритуалите, свързани с деня на лятното слънцестоене. Това обяснява защо черквата, като облича в своя дреха стария езически празник, го е посветила на св. Йоан Кръстител.